— Не си мисли, че съм била смазана, когато разбрах за болестта. Тогава… тогава около мен нямаше никой и изобщо не мислех да имам деца. Вратата, така да се каже, беше затворена, но аз дори не чуках на нея.
— Какво те накара да размислиш?
Тя помълча, после каза:
— Живеех в Минеаполис. Чувствах се самотна и изоставена. Усещах в себе си, че ако имам бебе, няма да бъде така… и започнах да мисля за осиновяване, но с Калиста и цялата дандания около нея това не беше никак просто. Направо си беше невъзможно. И тогава прочетох в един вестник материал за новата технология с използване на яйцеклетка от донор. Сякаш ме прониза ток! Два месеца по-късно летях за Италия, а два месеца след това вече бях бременна.
Когато късно на следващата сутрин пристигнаха спасителите, Ласитър и Джеси бяха на другата страна на острова и „изследваха“.
Беше необичайно топло за сезона, почти пролетно време. Сред дърветата имаше лека мъгла. Детето тичаше напред по горската пътека, застлана с килим от борови иглички, а Ласитър го следваше. Първата им спирка бе „докът“, където на скален перваз стояха две лодки. Бяха обърнати с дъната нагоре и за всеки случай бяха привързани за дънера на близък бор. Едната беше скиф, дълъг около четири метра и половина, другата беше плоскодънка. Наблизо имаше навес, в който бяха подредени „всичките ни лодкарски принадлежности“. Там, върху дървена скара, лежеше мотор „Евинруд“, а наоколо се виждаха резервоари за гориво, спасителни жилетки, въжета за акостиране, рибарски такъми и още какви ли не неща.
Самият док изглеждаше нов и беше боядисан в сиво. Част от него бе постоянно прикрепена за скалния навес и се издигаше доста над белега за нивото при прилив подобно на дъска за скокове във вода. Останалата част, състояща се от нещо като сал и къса рампа, беше изтеглена върху навеса.
Ласитър следваше Джеси от една скална ниша към следващата. Двамата заедно освободиха два нещастни рака, заплели се във въдицата за змиорки. После Ласитър се изненада — както се очакваше от него, — когато му бе показан дъбът, израснал през ръждясалата рамка на някакво легло и обхванал със ствола си метала.
— Някога тук са държали лодките през зимата — обясни Джеси, — но сега… — момченцето наклони глава и вдигна предупредително пръст.
Ласитър също чу звука — ниското буботене на мотор.
— Спасителната служба — обясни Джеси. Шумът на двигателя ставаше все по-силен и в един момент заглъхна. Скоро след това чуха друг, много по-слаб двигател. — Това е надуваемата им лодка. — Погледна изпитателно Ласитър: — Показах ли ти моята крепост?
— Не.
— Ела с мен — извика момчето, хвана го за ръката и го поведе по меката пътека към крепостта полянка, заградена от плетеница нискостеблени смърчове и ели. Тук, на полянката, Джеси бе оформил няколко „стаи“ с клонки. Първо въведе Ласитър в „дневната“ и седна на един прогнил пън — „дивана“, — а докато Ласитър стоеше до него, му издекламира басня за загубилия се тюлен и тръгналите да го търсят хора.
Баснята беше наистина странна, а в мига в който свърши, над гората се разнесе меко изсвирване. Ласитър позна мелодията „Оли, Оли, можеш да дойдеш“. Ясно беше: спасителите си бяха отишли.
— А Роджър? — попита той.
Мари поклати глава.
— Не са го намерили. Но един ден ще изплува. Течението тук влачи всичко покрай Нъбъл, така че…
— Питаха ли за мен?
Тя кимна:
— Знаеха, че Роджър е качил някой, който е искал да ме види, а освен това са намерили колата ти в Къндис Харбър. — Ласитър извърна глава и прошепна: „Да го…“. — Попитаха ме направо познавам ли човек на име Ласитър.
Той простена от безсилие.
— Защо не им каза, че съм бил тук?
— Нали ти не искаше?
— Не исках.
— Ами… защото не ми се струваше редно. Щяха да дойдат пак със техника за издирване, а има и друго; не всички от тях бяха спасители.
— Какво искаш да кажеш?
— Двама бяха в леководолазни костюми.
— И как изглеждаха?
— Едри — сви рамене Мари.
— Мислиш ли, че са били полицаи?
— Възможно е.
— Но е възможно и да не са.
— Така е. Точно тази възможност ме разтревожи.
Ласитър въздъхна.
— Какво искаха да знаят?
— Ами… разни неща за теб. Дали сме видели яхтата да потъва… А… поинтересуваха се и къде е Джеси. Казах им, че спи.
— Мислиш ли, че са ти повярвали?
— Да, аз съм добра актриса. Или поне бях…
По-късно същия следобед, след като обядваха и оставаше един час до максимума на прилива, започнаха да сглобяват дока. Операцията се оказа сложна и им отне три часа. Когато приключиха, Ласитър обиколи с платформата, ползвайки греблата, а Джеси и Мари свалиха рампата с макари и въжета. Накрая свърза отделните части и седна да почине.
— Не мога да повярвам, че си го направила сама — въздъхна той изморено.
— Не е била сама — обиди се Джеси.
