Плоскодънката беше достатъчно лека и заедно с детето Ласитър я пренесе до водата. После двамата с Мари свалиха скифа, търкаляйки го върху три трупи. През няколко крачки Джеси викаше: „Окей!“, те спираха и го изчакваха да пренесе освободеното дърво отпред под носа. Когато стигнаха до водата, обърнаха лодката в нормалното й положение и я изтикаха в океана. Ласитър се върна при навеса, за да донесе мотора и изпадна в най-искрено изумление, че тази крехка жена е могла да повдигне такава тежест. Монтираха мотора и качиха резервоара за гориво. Облечен в спасителна жилетка и приличащ на надутото човече на „Мишелин“, Ласитър свърза маркуча първо към мотора, после към резервоара. Джеси стисна гумената гъба три-четири пъти, погледна майка си за разрешение и натисна бутона на стартера. След няколко изкихвания моторът изрева, изхвърляйки гъст син облак.
Същата нощ, след като детето си легна, двамата отново седнаха пред огъня. Мари беше в люлеещия се стол, отново прибрала колене до гърдите си.
— Как си с парите? — попита го тя внезапно.
Ласитър се изненада.
— Оправям се — уклончиво каза той.
Мари се усмихна:
— Не ме разбра. Питах дали имаш в себе си. Така че, като слезеш на брега, да не се окажеш безпомощен.
Ласитър кимна. Беше започнал да си мисли, че ситуацията се е поизменила, но тя явно с нетърпение чакаше да се отърве от него. Той бавно стана и прекоси стаята до закачалката, на която висеше коженото му яке.
— Мисля, че имам достатъчно. Истинският проблем е какво да правим с теб.
Но Мари завъртя глава:
— Не се безпокой за нас. Ние ще се изгубим след ден-два. Имам пари. Ще се установим някъде и този път ще го направя както трябва.
— Бих могъл да ти помогна. Това ми беше професия до неотдавна. — Бръкна в джоба си и извади портфейла заедно със залепналия за него подгизнал плик, който падна на пода. Ласитър се наведе да го вземе…
— Ако искаш, вземи гюнтер — предложи тя. — Надявам се още да е в движение, но…
— Четеш италиански, нали? — прекъсна я той.
—
— Можеш ли да четеш италиански?
— Разбира се, но…
В плика имаше три-четири тънки листа, все още мокри и залепени едни за друг. Ласитър се върна при камината, седна в краката на Мари и много внимателно раздели листата.
— Благодаря ти, Боже, че си измислил химикалката — прошепна той.
— Какво говориш? Какво е това?
— Писмо, написано от Барези до свещеника на Монтекастело. Човекът ми го даде точно преди да го убият и… ето — каза той и й подаде страничките. — Кажи ми за какво става въпрос.
Тя неохотно ги взе и зачете, в началото със запъване, а по-нататък все по-гладко:
— Втори август 1995-та… Скъпи Джулио…
Усещайки близостта на смъртта, реших да ти напиша това писмо с открито и щастливо сърце, уверен, че скоро ще се изправя пред Всевишния, който ще прецени делата ми.
Сега осъзнавам, че онзи път дойдох при теб в момент на най-голяма слабост, търсейки чрез изповедта не само прошката на Църквата, но и нейното съучастие. Невероятната тайна на моя живот и мащаба на онова, което тогава възприемах като свой грях, изглеждаха толкова смазващи, че помислих тежестта им за непоносима, затова реших, че трябва да споделя бремето.
Направих го и сбърках.
Чух че си заключил църквата и си заминал за Рим. И че си останал там дни наред. О, Джулио… колко ли съм те притеснил!
Но сега знам, че само изкривената лупа на човешката суетност ме излъга да възприема волята Божия като собствено постижение. Сега вече знам онова, което ти, като божи човек, винаги си разбирал: ние всички сме инструменти на Всевишния и каквото и да правим, то не е нищо повече от проява на Неговата мощ.
Катастрофалното ми откритие, благодарение на което клетките могат да бъдат върнати към…
— Не знам какво е това — запъна се Мари и посочи някаква дума.
— Тотипотентност — погледна Ласитър. — Термин от генетиката.
Мари продължи:
