Сянката на Бога полностью

— Pronto?

— Ъ-ъ… здрасти… Говорите ли английски?

— Si-iii… — каза го наистина на две срички, като втората завърши с възходяща интонация. В слушалката се чуваше още лудешки смях на дете.

— Търся мистър… Бепи… — Името беше абсурдно.

— Бепистраверси! Това съм аз. Джо ли се обажда?

— Да.

— Джуди ме предупреди, че ще ме потърсиш.

— Разполагаш ли с малко време?

— Да! Абсолютно! И освен това… всички ми казват Бепи.

— Добре… Бепи. Къде би искал да се срещнем? Бих могъл да дойда в твоя офис…

— Un momento… — Бепи явно сложи ръка върху микрофона, но Ласитър добре чу вика му: — Per! Favore! Ragazzo! — Тишина. Смях. После в ухото му отново се разнесе мекият глас на Бепи: — Мисля… Струва ми се, че… най-добре ще е да се видим в „Ла Розета“. Бихме могли да вечеряме там. — Той даде указания на Ласитър как да намери заведението в Трастевере. — Ще направя резервация веднага.

Ласитър бързо се облече и няколко минути по-късно вече беше на улицата. Купи си „Хералд трибюн“. Недалеч от будката за вестници се отби в малка сладкарничка за чаша кафе. Новините бяха лоши, но кафето бе превъзходно, така че си поръча и втора чаша. Някакъв фонтан наблизо се обливаше в пръски. Масивна тонколона тътнеше встрани до уличен търговец — негър, — специализиран в изписване на името на клиента върху зърно ориз.

„Ла Розета“ беше малка тратория в някогашен работнически квартал, превърнал се още преди години в любимо място както на туристите, така и на жителите на Рим. Ласитър бе ходил там миналото лято по време на една невероятна жега, когато дори лекият повей на вятъра бе посрещан с облекчение. Заедно с Моника бяха яли в някаква остерия, седнали на масичка на тротоара до тясна уличка, по която така и не бяха спрели да сноват мотопеди и мотори. Запомнил бе комбинацията от сладникаво-сантименталната атмосфера на заведението и бензиновите пари навън.

Този път обаче бе зима. Масите и столовете бяха прибрани. „Ла Розета“ приличаше повече на пещера, украсена с висящи от гредите на тавана сплитки чесън. В камината пращеше истински огън. В мига, в който Ласитър влезе, пред него се материализира стилно облечен младеж. Черната му коса падаше до раменете. Беше зеленоок и на устните му играеше лека усмивка. Ако не беше тя, човек можеше да го сбърка с манекен от реклама на „Армани“.

— Джо… нали?

— Да.

— Тони Бепи.

Двамата си стиснаха ръцете и се настаниха на маса в дъното, непосредствено до вратата на кухнята. Разговорът се завъртя около замърсяването на Рим и курса на долара към лиретата. След малко сервитьорът остави пред тях гарафа домашно вино и бутилка „Сан Джиминяно“, след което взе поръчката им.

Когато ги остави, Бепи се наведе към Ласитър и тихо го попита:

— Ядосан ли сте?

— Какво?

— Толкова дебела сметка… за толкова малко информация!

— Каква сметка?

— Говоря за Грималди — облегна се и кимна с разбиране.

Ласитър поклати глава:

— Не, не съм ядосан.

— Не бих могъл да ви обвиня.

— Наистина… — този път Ласитър се засмя, затруднен да продължи.

— Тогава? — попита го леко намръщен Бепи, явно озадачен защо изобщо са тук.

— Говорих… с един човек — обясни Ласитър, — правителствен служител. Според него нашият приятел е много сериозен тип.

— „Сериозен“? — повтори думата Бепи, търсейки смисъла й.

— По-скоро опасен. Човекът, с когото говорих, каза, че ровенето около Грималди може да ти създаде проблеми. Ако не си бил внимателен…

Бепи поклати отрицателно глава. Предложи на Ласитър цигара от пакета „Марлборо“ и тъй като той отказа, попита дали би имал нещо против да запали. Ласитър поклати глава и Бепи въздъхна с облекчение. След миг издуха дълга струя дим в посока към съседната маса.

— Бях… — започна той и се запъна. — Бях… как беше думата? Vigile. Бдителен. Джуди ме бе предупредила да внимавам. Използвах служба, нали се сещате… и когато те приключиха с… — погледна към тавана в търсене на вдъхновение — … общото проучване, което не показа нищо, аз веднага разбрах, че нашият човек е… как го нарекохте? „Сериозен“.

— Защо?

Неопределен жест с ръка и нова струя дим.

— Ние сме италианци! Разполагаме с най-забележителната бюрократична система в света! Тук има половин милион души, чиято единствена работа е да удрят печати! Удрят, а после вписват името ти в малко списъче. Накрая се събират много такива списъчета! И когато започнете „общо търсене“ и не излезе нищо?! — Той отново се облегна. — Кажете ми… нали сте чували за Шерлок Холмс?

— И какво за него?

— Ами… — Бепи се усмихна загадъчно. — „Имало куче, което не излаяло.“

Ласитър се изсмя. Продължиха с общи теми до момента, когато отново се появи сервитьорът с половин дузина чинии, подредени по дължината на ръката му. Раздаде им ги една по една, така както би им раздал карти за игра. После се отдалечи, а Бепи погледна Ласитър право в очите и го попита:

— Ще ми кажеш ли нещо?

— Какво?

— За СИСМИ ли става дума? За мафията? Или й за двете?

Ласитър на свой ред го погледна в очите, поколеба се за момент и си помисли, че е подценил неоправдано Бепи. Накрая каза: