Сянката на Бога полностью

— СИСМИ. — Бепи кимна, а той довърши: — Добре е, че си бил внимателен.

Италианецът сви рамене:

— И сега си тук заради този човек, нали? Ако не е нещо изключително важно, идеята не е добра. Хонорарът може да не си струва.

— Не се безпокой за хонорара.

Бепи помисли. После събра устни.

— Мога ли пак да попитам? Кой е клиентът?

— Аз съм клиентът. Джуди не ти ли е казала?

— Знаеш каква е. Спомена само, че си щял да ме потърсиш. Нареди ми да чакам на телефона. Не уточни нищо.

— Добре… работата с този Грималди е, че… той промуши сестра ми в сърцето. И преряза гърлото на сина й.

— О-о!… — Бепи примижа и отмести поглед. — Аз… страшно съжалявам. — Помълча известно време и пак го погледна: — И?

— Имам нужда от помощ.

— Si-iii — също като по телефона, гласът му се извиси на последната сричка, предавайки по трудноописуем начин състояние на предпазлива готовност.

Ласитър наля на двамата вино, отпи и сви рамене:

— Смятам да посетя два от старите адреси на Грималди… Може все нещо да науча. Бих искал да открия сестра му. Ще се нуждая от преводач и… гид.

Бепи отпи от чашата си, помисли и се наведе напред:

— Ще ти помогна.

— Сигурен ли си?

Бепи направи жест, показващ мнението му за опасностите.

— Ако е, както разказваш — поясни той, — и става дума за нещо лично между теб и Грималди, тогава не се страхувам. Ние сме цивилизована страна. Дори мафията… Те все пак не са социопати. Щом ще ти превеждам, значи ще бъда като тапета на стената, нали така?

Ласитър кимна, макар да не беше напълно убеден, после двамата забодоха вилици в чиниите с пръстенчета пържени калмари и задушени зеленчуци.

Рано на другата сутрин тръгнаха с колата на Бепи — „Фолксваген Голф“. Беше стара, но безукорно чиста. Оставяше впечатлението, че е поддържана от професионалист, което обаче малко се разваляше от пластмасовата фигурка на Ленин върху таблото — на мястото, където по би подхождало да има пластмасов Исус, — както и от малката футболна топка, която висеше от огледалото за обратно виждане. Бепи вкара касета в касетофона и зазвуча Верди.

Последва серия резки включвания и излизания от движението, едва не довела до няколко тежки катастрофи, но всичко се размина само с взаимни ругатни и продължително използване на клаксона, който едва се чуваше през грохота на пиковия час. Ласитър му показа трите адреса, с които разполагаше: единия от паспорта на Грималди, другите два — получени от Уди. Бепи ги погледна намръщено.

— Това са два различни свята — каза той. — Къде искаш да отидеш най-напред?

— На текущия… този от паспорта.

Апартаментът се намираше в Тестачио — работнически квартал, надолу по склона на Авентин. Блокът бе шестетажен, без асансьор и с олющена боя по стените. Единствената му украса бе прането, проснато едва ли не на всеки прозорец. Съсухрена старица метеше тротоара с метла от вейки и си мърмореше под нос.

— Не може да е това — изненада се Ласитър.

— Защо да не може? — попита го Бепи, но погледна за всеки случай листчето с адресите.

— Защото този човек кара рейнджроувър. И защото има къща в Швейцария.

— Не знам, номерът е същият — 114.

Ласитър обаче отказваше да повярва.

— Не, това е някаква грешка.

— Остави ме да поговоря с онази старица — каза Бепи, слезе от колата и се приближи до жената, събрал длани и привел глава в умолителна поза. — Scuzzi, bella… — Отне му само минутка, след което се върна. — Не е идвал от два месеца, но наемът е платен. Да се качим. Може да имаме възможност да разгледаме…

Апартаментът на Грималди се оказа на последния етаж. От шахтата на стълбището лъхаше на готвено зеле. Спряха пред вратата, събирайки кураж.

— Не ми харесва — призна Ласитър.

— Кое? — погледна го Бепи.

— Ами това… — Ласитър направи неопределен жест с ръка. — Правил съм го веднъж, беше в Брюксел, и нещата не се развиха никак добре.

— Така ли?

— Да. Започвам да съжалявам, че нямам пистолет.

— Това ли било — усмихна се Бепи и с движение на фокусник извади от кобур на гърба си „Берета“. — Ето, вземи моя.

Ласитър се смая.

— Боже Господи! — прошепна той. — Веднага го прибери! Ти какво… да не се мислиш за Сам Спейд24?

Бепи сви примирено рамене, пистолетът изчезна също така магически, както се бе появил, а Ласитър почука на вратата — плахо и неуверено, защото не знаеше кой е вътре или какво има там. Тъй като никой не отговори, той почука повторно, вече малко по-силно, а след това и трети път. Накрая отстъпи встрани и остави Бепи да използва своята виза, за да се справи за секунди с евтината ключалка.

— Продължавам да мисля, че сме попаднали на грешно място — промърмори Ласитър.

Ключалката изщрака и вратата се отвори.