Сянката на Бога полностью

Стаята, в която се озоваха, бе безукорно чиста и празна като монашеска килия. Чамовото дюшеме бе гладко и блестящо, сякаш някой съвсем наскоро го бе лъскал със стоманена тел. Стените бяха голи. На едната имаше само старо дървено разпятие с изсъхнало палмово клонче и никакви други украси или картини. Мебелировката бе повече от оскъдна: тясна метална кушетка, очукан скрин за дрехи, желязно бюро, прав стол, умивалник с пукнато огледало над него. Единственият прозорец гледаше към обсипан с боклуци вътрешен двор, а единственият източник на осветление бе 40-ватовата крушка над главите им.

— Я виж — проговори в един момент Бепи, — човекът четял! — Той взе една от книгите, после погледна друга. — А може би само се моли.

Книгите бяха три. Първата бе Библия, толкова изпоцапана от прелистване, че вече не можеше да се затваря добре. Под нея лежеше латински буквар, а под него — религиозна брошура със заглавие „Crociata Diecima.“

— Това пък какво е? — попита Ласитър.

Бепи му подаде брошурата. Под заглавието имаше голям медальон, в който бе загатнат хълм със семпъл кръст на билото. Кръстът хвърляше дълга сянка. В сянката със златни букви бяха изписани думите „Umbra Domini“. Но Ласитър отново посочи към заглавието „Crociata Diecima“.

— Какво означава това?

— Десети кръстоносен поход — преведе Бепи.

— И?

— Не знам. Не съм суеверен.

— Искаш да кажеш религиозен.

— Е-е-е-е!… — разнесе се откъм вратата и двамата рязко се обърнаха, очаквайки да видят полиция или нещо по-лошо. Вместо това в стаята влетя възрастен мъж, размаха заплашително пръст към тях, сякаш бяха деца, и завика: — Vietato! Vietato! Vergogna! — После изтръгна брошурата от ръцете на Ласитър, хвърли я обратно на бюрото и ги заблъска към вратата, продължавайки да размахва като метроном показалеца си.

— Какво говори този? — попита Ласитър, оставяйки се да бъде избутан към стълбището.

— Казва, че сме лоши. Казва, че трябвало да ни е срам.

Ситуацията бе много конфузна, но когато най-сетне се озоваха на улицата, и двамата се усмихваха.

— Ама той направо ни изрита — каза Ласитър, докато влизаше в колата. — Какво беше това с пръста?

— Vergogna! — отговори Бепи, включи на скорост и потегли. — Виж го, още е там! Струва ми се, че се опитва да запомни номера на колата ми.

Ласитър се обърна и видя как старецът на тротоара гледа сърдито след тях.

— А какво е vergogna?

— „Срамота!“ — сви рамене Бепи. После провря ръка през отворения прозорец до себе си и помаха за довиждане. — Е? Сега накъде?

Ласитър извади листа от джоба си и го показа на Бепи:

— Виа Барберини.

Този път сградата беше луксозна. Намираше се северно от Вила Боргезе — един от най-скъпите квартали на Рим. Фасадата й бе облицована с кремав мрамор, а всичко останало бе бронз и стъкло. Намериха домоуправителя във фоайето. Пръскаше със спрей папратите, сгушили се край малкия фонтан. И без да го поглежда, Ласитър бе убеден, че езерото на фонтана е пълно с японски шаран.

В началото домоуправителят не си спомни за Грималди, но пачка лирети опресни паметта му. Възрастният мъж прибра парите и доволно се усмихна. Говорейки с Бепи на италиански, той разказа, че макар да било отдавна, все пак помнел синьор Грималди много добре… него и сестра му. Намигване и многозначително кимване с глава трябваше да подскаже, че Грималди бил делови човек.

— Какво значи „делови“? — попита Ласитър.

Бепи преведе въпроса, а после и отговора:

— Жени и бизнес. Оправяше се доста добре и с двете. — После се засмя. — Si, si! Giacomo Bondi!

Бепи започна да превежда:

— Казва, че бил като…

— Джеймс Бонд, разбрах.

Домоуправителят продължи с описанието на човек, който според думите му бил „по-голям от живота, докато… бум!“. Разпери енергично ръце и описа с тях във въздуха големи математически скоби. Изведнъж синьор Грималди станал assolutamente diverso. Край на жените, на купоните и на бакшишите. Продал колата си, а после и апартамента. Продал и другия си апартамент! Раздал мебелите, картините… tutto, tutto, tutto. Сякаш желаел да се отърве от всичко. Домоуправителят призна, че дори сам той успял да се възползва от филантропията на този странен човек. Грималди му подарил фино кожено яке… si, si… Fino, suave. Мъжът поглади ръкава си, за да илюстрира гладкостта на кожата. Накрая млъкна, изпусна мощна струя въздух и на лицето му застина изражение на пълно неразбиране на приумиците на някои хора.

— И кога се случи това? — поиска да уточни Ласитър, а Бепи преведе.

— Преди пет години.

— И после?

— Niente — сви рамене домоуправителят.

— Попитай го дали му е известно къде се е преместила да живее сестрата.

Бепи го направи, а домоуправителят каза „Si, si, si…“. Направи им знак да го последват и тръгна към офиса си. Свали от лавицата някакъв дневник и запрелиства страниците му. Накрая намери интересуващите го имена и обърна книгата към Ласитър и Бепи да прочетат сами: