— Моля те — прошепна Риордан, — недей!
— Възмездие за греховете — безмилостно отбеляза Ласитър. — Между другото, колко питиета обърна снощи?
Риордан не отговори веднага. Мълчеше, сякаш броеше наум. Накрая се обади:
— Питиета? Какво значи това?
Все още бяха в града, но качеството на архитектурата започваше да пада: малко по малко камъкът отстъпваше пред бетона, фризовете — пред евтиния модернизъм. Дори прозорците променяха стила си, за да станат напълно безизразни.
Риордан дълбоко въздъхна и едновременно изсумтя, сякаш някой го бе ударил в гърдите. После прочисти гърло и се поизправи на седалката.
— Окей — каза той, — за какво искаше да говорим?
Ласитър го погледна:
— За Италия.
— Италия значи „Кампари“… И какво за нея?
Ласитър на свой ред въздъхна. Откъде трябваше да започне? Бепи…
— Ами, ако трябва да започна отнякъде, един от моите хора, човек, с когото работим от известно време и който ми помагаше в Рим, беше убит. Преди два дни.
Риордан помисли, после попита:
— Сигурен ли си, че това има нещо общо с теб?
— Не бих могъл да го докажа, но… мисля, че има нещо общо. Освен това предната нощ, след като се прибрах в хотела, заварих някакъв тип в стаята си. Едър…
— Тогава ли „падна“?
— Да… Мисля, че щеше да ме убие, но за мой късмет се появи камериерката.
— Боже Господи… и какво искаше от теб?
— Това е проблемът. Не знам. Когато влязох, той беше седнал пред компютъра ми и нещо разглеждаше. — Улицата премина в широк път, който извиваше на изток. Изведнъж се озоваха в провинцията и дърветата наоколо изчезнаха като с магическа пръчка. През предното стъкло нахлу слънчева светлина. Риордан изкриви лице. Ласитър го наблюдаваше. — Изглеждаш ужасно!
Риордан го погледна със зачервени очи. Когато проговори, си личеше, че полага сериозни усилия да прикрие измъчващия го жесток махмурлук:
— Нищо не мога да направя. Имаше банкет. Всеки трябваше да вдигне тост. Страна след страна… После донесоха някакви сладки… ликьори. — Помисли малко и каза: — Не съм сигурен, но май имаше и сливова.
— Малко си старичък за такива изпълнения, не мислиш ли?
Риордан отклони въпроса с изморена физиономия.
— И какво е накарало онзи тип да предположи, че знаеш нещо?
— Бяхме малко шумни — поклати глава Ласитър.
— „Бяхме“?
— Аз и онзи, с когото работех… Бепи. Дето го убиха. Посетихме старите адреси на Грималди, разговаряхме със сестра му…
— И какво научихте?
— Преди пет години е бил покръстен.
— Я виж? А от каква религия се е отказал?
— Бил е някакъв… агент. Командос или нещо подобно.
— Да?
— Да… убивал е хора.
— И откъде знаеш това? — Понеже видя, че Ласитър любопитно го разглежда, Риордан повтори въпроса си: — Как разбра?
— Имам приятел, който… работи за правителствено ведомство. Той ми показа едно досие.
— Това вече е разговор. Кога ще го видя и аз?
— Няма да го видиш.
— Защо?
— Защото досието вече го няма.
Риордан изръмжа недоволно. Понечи да каже нещо, после размисли. Накрая все пак проговори:
— Добре, тогава нека чуем в каква религия се е покръстил.
— „Умбра Домини“. Дал е всичко, което е имал, на религиозна група, известна под името „Умбра Домини“.
— Сянката на Бога.
— Ти си знаел латински? — изненадано го изгледа Ласитър.
— Не, латински знаеше сестра Мари Маргарет. Аз само съм запомнил някоя и друга дума.
— Странното е, че… Помниш ли банковия превод, получен от Грималди?
— Да…?
— Парите са дошли от „Умбра Домини“.
Риордан се захили:
— Е, това вече е готино! Как разбра? Швейцарците се държат така, сякаш устата им е пълна с вода.
Ласитър сви рамене:
— Приятел. Еднократна услуга.
Риордан нетърпеливо бе отмервал с крак някакъв известен само нему ритъм, който постепенно се забавяше. Накрая спря…
— Чакай малко! Онзи превод… Информацията не беше разгласена!
Ласитър се престрои.
— Пристигнахме.
Риордан въздъхна:
— Ясно-о… Подозирах, че си ти.
Колата спря пред терминала и Ласитър използва последните секунди, за да разкаже набързо на Риордан за пътуването си до Неапол и бутилката светена вода, изпаднала от джоба на Делла Торе.
— Беше точно като тази на Грималди!
— Добре, да резюмираме — предложи Риордан. — Опитваш се да ме убедиш, че тази религиозна група — умбрите — е платила на Грималди, за да убие сестра ти, така ли?
— И племенника ми.
— Я остави!
— И семейството на Иржи Райнер. И може би още някои тук-там.
— Ти наред ли си? Защо им е да правят всичко това? — Риордан погледна часовника си. После отвори куфарчето си и зарови из него. — Трябва да запиша поне част от тези глупости — измърмори той.
— Не се безпокой. Приготвил съм ти папка. Остави ме да паркирам. Ще се видим вътре. И си купи чаша силно кафе.
— Ще бъда в бара.
Петнайсет минути по-късно Риордан изглеждаше значително по-добре.
— Кое според теб прави магията? — попита той със светнал поглед. — Доматеният сок? Или водката?
— Според мен водката. — Ласитър плъзна към приятеля си плътен жълт плик. Риордан извади очилата си за четене и запрелиства комплекта материали за „Умбра“. От говорителите се разнесе дълго съобщение на четири езика.
