Сянката на Бога полностью

Така дойде Новогодишната нощ — момент, традиционно свързван с размишления за миналото и планове за бъдещето. Изчака да стане осем часът, след което вечеря сам в една тратория до хотела. Угости се с мариновани калмари, салата с копър, равиоли с кедрови шишарки и спанак, печено агнешко с джоджен. Поръча си и еспресо с резенче лимонена кора, а след това му поднесоха за сметка на заведението голямо парче тирамису с чаша „Вин Санто“.

Изпи виното — то беше превъзходно — и плати, като остави голям бакшиш. После се върна в хотела — беше съвсем наблизо — и малко преди да стигне до входа му, откри един подземен бар с брезови арки и огромен телевизор. Беше пълен с мъже — обикновени работници. Имаше само няколко жени, но те бяха облечени предизвикателно, бяха гримирани, а ноктите им бяха аленочервени. Не точно проститутки, но момичета, които обичат шумните компании. Те се смееха много, обаче някак принудено, което го накара да се почувства още по-самотен.

На телевизионния екран сновяха футболисти. „Фиорентина“ срещу „Лацио“. Запис. „Лацио“ явно бяха спечелили, защото събралите се предугаждаха силните им изяви, знаеха всеки ход на „Фиорентина“ и се смушкваха един друг, когато предстоеше да се случи нещо интересно. И всички ругаеха некомпетентния съдия.

Наближаваше вече единайсет, когато Ласитър повика младия сервитьор и му каза, че желае да почерпи целия бар с шампанско. Сервитьорът раздаде чаши и с помощта на двама клиенти наля „Моет Шандон“ на всички. Хората вдигнаха чаши, за да го поздравят, разнесе се нестроен вик на одобрение, а някои дори се опитаха да запеят. Малко по-късно отново поръча шампанско и мислеше да потрети, когато срещна погледа на сервитьора и видя, че той поклаща глава. Момчето му взе химикалката и с нея написа:

Показа му с гримаса, че повечето от посетителите вече са достатъчно пийнали и просто не са в състояние да оценят финеса на „Моет Шандон“. Ласитър се съгласи с този аргумент и поръча „Асти Спуманте“. Шампанското се лееше. Накрая дойде полунощ, а с нея и експлозия от мъжки викове, към които се присъединиха и една-две от младите дами. Когато най-сетне се надигна да си върви — почти толкова пиян, колкото и останалите, — хората в бара, без да се наговарят, едновременно станаха на крака, за да го изпратят. Разнесоха се аплодисменти, вдигнаха се тостове — Ласитър не можеше да ги оцени — и последва финална експлозия от „Buona fortunas“. Тръгна си, като остави на смаяния сервитьор бакшиш от почти двеста долара.

Телефонът го събуди точно в осем сутринта, иззвънявайки право в ухото му. Ласитър се преобърна по гръб и изпита за момент истинска паника, спомняйки си, че някаква жена го бе целунала на излизане от бара. Примоли се Богу да не я е довел в хотела, защото… защото не говореше италиански.

Господи, помисли си той, даже не съм махмурлия. Още съм си пиян.

— Ало-ало… — чу се в слушалката жизненият глас на Рой Дънуолд. — Събудих те, нали?

— Естествено, че не. Хващаш ме, докато се… молех.

Дънуолд гръмко се изсмя.

— Извън града ли си? Ако искаш, мога да ти звънна по-късно. Няма проблем.

Ласитър набра смелост да се надигне и светът около него се завъртя.

— Не… — измърмори той, — не, добре съм.

— Може да си добре, но звучиш по-иначе… Окей, както и да е. Звъня ти, защото най-сетне имам нещо за теб. Или по-точно две неща.

— Хмммм…

— Първо: Бразилия.

— Аха…

— Слушаш ли ме?

— Да, да, слушам те.

— По въпроса за Рио. Дани — той ми е партньор — го откри. — Рой говореше с прекъсвания. Явно преглеждаше някакъв материал, за да каже най-главното: — Пожар в два часа през нощта, седемнайсети септември… чичи жилищен блок в Леблон.

— Какво беше последното?

— Много шик. Квартал до плажа. Така-а… пропускам някои неща… Детето загинало при пожара… Било на четири годинки… Майката също изгоряла… Гледачката от Холандия, и тя-я… Така-а-а… Огънят плъзнал и по другите апартаменти… Никой обаче не бил сериозно ранен. Аха… „причината за пожара — съмнителна“.

Ласитър поклати глава. Тя и без това си се въртеше.

— Е, много информативно.

— Има още малко. — Чуваше как Рой прелиства някакви страници. — Да-а… служители на полицията казват, че било палеж. Следват данни за семейството. Да видим… Богата съпружеска двойка. Фамилията — Пеня. Мадам е психиатър, а господинът… еее… режисьор! Собственост — Рио Тино Зинк, хотел „Шератон“ — дъ-ъ-ъ-лъг списък.

— А детето? Какво е било? Момче или момиче?

— Момче.

— Аха… — многозначително каза Ласитър.

— Още не съм свършил! Има и второ, нали ти казах!

— И какво е то?

— Ти какво мислиш? Още едно престъпление, чийто профил съвпада.

— Кога? — нетърпеливо попита Ласитър. — Къде?

— Миналия октомври. Матилда Хендерсън и синът й Мартин. Тук. В центъра на Лондон.

Самолетът за Лондон беше направо празен в първият ден на Новата година. И летище „Хийтроу“ изглеждаше безлюдно. Въпреки това едва не пропусна Рой, когато мина през зеления изход на митницата.