Рой имаше таланта — полезно качество за детектив — да остава незабележим. Беше от онези хора, които са описвани като „всичко му е средно, преди години е бил млад“. Дори това не всъщност не можеше да го опише. Имаше нещо в него, което го правеше прозрачен. Ласитър веднъж го бе коментирал и Рой бе кимнал, колкото да покаже, че не чува за пръв път подобни думи. „Но не ми е дадено от Бога — уточни той. — Само така можах да оцелея през детството си“.
Затова, докато Ласитър оглеждаше празния салон на терминала за пристигащи, Рой внезапно се материализира до лакътя му, облечен в тежко зимно палто от туид и загърнат с груб шал, който изглеждаше изплетен на ръка от някой новак с куките.
— Поздрави за празниците — каза в ухото му Рой, взе, без да пита, пътната му чанта и се отправи към колата.
Рой винаги паркираше с нарушения, но никога не го глобяваха. Сега се беше озовал точно зад спрял автобус. Въздухът беше студен, влажен и наситен с миризмата на дизел. На всеки няколко секунди над главите им буботеха двигателите на ниско прелитащи самолети.
Ласитър по навик се отправи към дясната врата, но Рой го хвана, за да го насочи към другата. Колата беше все същият „Ягуар“ в морскосиньо, който Рой караше, откакто Ласитър го помнеше. Докато пътуваха, Рой му разказа за семейство Хендерсън.
Жената, Матилда, била богата по наследство и благодарение на „много успешен развод“. Освен това била известна сред висшите среди. Пишела романи. Падала си по изкуството. Не продавала много. Спечелила обаче няколко награди.
— Никога не съм я чувал — призна Ласитър.
— Пробила си е път сама. Прочетох некролозите й, прегледах няколко интервюта с нея. От тях разбрах, че е родила сина си на четиридесет и една години. Според „Гардиън“ раждането разтворило шлюзовете на плодовитостта в литературната й кариера.
— Нещо за съпруга й?
— Няма такъв. Самотна майка. Родила, като отишла в едно от онези места, нали се сещаш?
— Какви места?
— Не се ли сещаш? Където ги таковат? Професионално, разбира се. — Ласитър се сепна. Но Рой продължаваше: — Противоестествена работа, ако питаш мен. Вместо да се позабавлява… Струва ми се толкова бездушно, нали разбираш? Не казвам, че е лошо, но-о-о…! Има жени, които ходят по клиники за изкуствено зачеване и гледат снимки! На донорите, дето са дали… И когато някой им хареса, се запознават с данните му: височина, тегло, коефициент на интелигентност, цвят на очите, образование. Избират си го, сякаш си купуват тапети.
Ситуацията му напомняше за Риордан — когато му бе казал, че Брендън няма баща.
Рой продължаваше да дърдори нещо, но Ласитър не го слушаше, защото мислеше за Кати и в главата му започваше да се оформя една идея. Тя също беше посещавала клиника за лечение на безплодие. Дали това не беше нишката, свързваща всички случаи? Може Грималди да е бил донор на сперма. И да е откачил, след което е започнал да ликвидира потомството си.
— … Какво би казал добрият стар Дарвин? — риторично попита Дънуолд в този момент. — Ето какъв би бил неговият коментар: „неестествена селекция“. И щеше да бъде абсолютно прав.
Ласитър седеше на седалката до шофьора и слушаше с едно ухо Рой, докато ягуарът се носеше в нощта. Вече бе отхвърлил версията, че Грималди е побъркан отмъстителен донор на сперма. Тази хипотеза не обясняваше Бепи, „Умбра Домини“ и това, че някой бе изкопал останките на Брендън, за да ги изпепели.
Настроението му се бе развалило. Новината на Рой за трагедията в Лондон го бе развълнувала и той бе побързал да вземе първия възможен полет от Рим. Имаше нещо в това, но още не можеше да го напипа. Почти сигурно бе, че случаите бяха свързани. И религията… религията също бе замесена някак. Усещаше, че здравият възел на загадката започва да се разхлабва, но възбудата му разочароващо бързо бе преминала в раздразнение. Изненадващо и за себе си бе почувствал силна умора. Ребрата му пулсираха болезнено и единственото, което искаше в този момент, бе душ и легло.
Ягуарът зави по Сейнт Джеймс Плейс и спря пред „Дюк“.
— Пристигнахме. Извинявам се, че толкова бърборих. Остава да се кача на някой кашон и да започна да изнасям речи в Хайд Парк.
— Ти каза няколко доста умни неща — тактично отговори Ласитър. — Няма проблем.
Появи се портиер във фрак и с цилиндър на главата, който изтича до колата.
— Задръж малко — сети се Рой, обърна се и взе голям плик от задната седалка. — Ето, тук ще намериш най-важното. Документацията по случая „Хендерсън“ и онзи в Бразилия. Уговорил съм ти и няколко срещи. За утре.
— С кого?
— Със сестрата на Матилда Хендерсън и най-добрата й приятелка — кръстницата на момчето. — Рой включи на скорост. — Към десет?
Ласитър кимна и слезе. В същия момент блесна светкавица, разнесе се грохот и небето се продъни. Портиерът го изгледа сърдито, сякаш вината бе негова.
