Отпред пристъпяше важно-важно огромният нюфаундлендер. Той и тук вярно носеше в мордата си голямата бирена чаша. Освен това на гърба му бе закопчано като седло нещо подобно на войнишка раница, съдържаща разни необходими предмети. До раницата се мъдреше и един калъф, в който щеше да се помества чашата при по-дълги излети.
Зад кучето със сериозна важност вървеше Метусалем. Той носеше родния си студентски костюм, беше пъхнал ръце в джобовете, мундщука на наргилето в устата и изпускаше пред себе си гъсти облаци дим.
Следваше го Готфрид фон Буйон, спазвайки точно три крачки дистанция. Напреки на гърба му висяха двете магазинни пушки. В лявата ръка носеше наргилето, чийто край бе в устата на крачещия отпред господар, а в дясната държеше — да го смята ли за възможно човек! — своя обой! Доблестният Готфрид беше така неразделен със своя духов инструмент, че и през ум не му беше минало да се запита дали той ще му е от полза или в тежест в Китай. Беше го опаковал, сякаш това се разбираше от само себе си, а на господарят не бе му и хрумнало да му направи забележка.
Зад този оръже и наргиленосец идваше Рихард Щайн.
Той носеше зелената си гимназиална фуражка, а по отношение останалото облекло бе вярно копие на Метусалем, който преди заминаването го бе навлякъл в съвсем същата „гала студентска униформа“.
Когато преминаха по трапа, Търнърстик се насочи надясно, където предполагаше, че се намира параходът за Кантон. Метусалем обаче му подвикна:
— Чакайте! Накъде, мастър?
— Към стиймъра30 естествено — отвърна, спирайки, капитанът.
— Сега още не. Първо ще изпием по едно. Трябва да отпразнуваме тържественото си влизане в Средното царство. Та нека видим какви питиета точат тук!
— Но така ще изгубим време!
— Ба! Човек навсякъде и ’за всичко губи време — при пътуване и седене, в кръчмата и на работа, в смях и плач. Освен това непременно трябва да посетя нашия консул тук, за да му се представя и получа някои сведения. Така че ще ви отведа до хотел „Хонконг“, където можете да изчакате, докато се върна.
— Well! И за мен е удобно. Но как ще минем през тая навалица. Какво ли искат тия хора от нас!
— Какво искат? Ще ви отговоря с един чудесен студентски стих, като променя само името, именно: „Тук чудовище едно дотича, Търнърстик се то нарича. И стои пред него тълпа, като крава пред нова врата!“
Метафората, с която си послужи, никак не беше лошо подбрана само че вместо името на капитана трябваше да постави своето собствено, тъй като хората зяпаха къде-къде повече него, Готфрид и Рихард, отколкото Търнърстик. Трима така облечени мъже тук никога не бяха виждали. Още докато крачеха по трапа всички намиращи се в зрителното поле мъже и жени се бяха стекли насам и образували полукръг около тях. Мъже с всякакъв цвят и носия, премесени с нечисти жени-кули и още по-мръсни дечурлига, стояха тук и се пулеха в нечуваното зрелище. Но удивлението им бе изпълнено с почит. Виждаше се, че смятат трите персони за съвсем необикновени, високопоставени люде, за което допринасяше най-вече тяхното достолепно държане.
Но докато тези се правеха, сякаш въобще не забелязват предизвиканото внимание, гордостта на капитана се пробуди. Той беше убеден, че възхищението се отнася предимно за него, и ето как стигна до мисълта да се представи за висш мандарин. По тая причина каза на другите:
— За хора като нас, с хиляда и осемстотин ли на врата, подобава да пътуват или най-малкото да ползват паланкин. Ей къде виждам да стоят носачи, да ги наемем!
Той посочи група кули, стоящи наблизо с носилките си.
— Нещо нямам желание — отвърна Метусалем. — Толкова дълго бях на кораба, че истински се радвам малко да се поразтъпча. Така че наредете да ви носят напред. Ние ще ви последваме пеша и ще се срещнем в хотела!
— Хубаво! После на себе си приписвайте вината, когато хората не се отнесат към нас с подобаващото дълбоко уважение.
Метусалем не отговори. Той се осведоми на английски от един кули за хотел „Хонконг“ и след като получи необходимата информация на същия език, тримата закрачиха нататък с кучето в досегашната последователност. На устните на студента заигра особена усмивка. Изглежда бе на мнение, че леша ще стигне може би по-добре до хотела, отколкото капитана в неговата носилка. А че в това отношение не бе се излъгал, още след няколко мига щеше да си проличи.
С други думи Търнърстик бе приближил до групата кули и каза на двамата, притежаващи най-приличната носилка:
— Колко струванг да ме занесетенг оттук до хотелунг „Хонконг“?
Те го изгледаха удивено, поклатиха глави и единият отговори:
— Yes, sir! You are in Hongkong.31 — Той бе разбрал само думата „Хонконг“ и бе на мнение, че Търнърстик иска да знае дали се намира в Хонконг, фактът, че го нарече сър, беше сигурен белег, че въпреки китайското му облекло не го смята за син на Средното царство. Капитанът се ядоса, намести пенснето на носовия люк, метна през него един от най-величествените си погледи към кулито и каза:
