— Наистина да не повярва човек на очите си — отвърна Метусалем. — Търнърстик беше, няма никакво съмнение. Но как се е озовал в това смехотворно положение? Голям позор!
— Гва е вярно. Да брои пара за един такъв паланкин-долап и въпреки т’ва да топурка — таз мисъл е таман толкоз бездънна, колкото самото тезгере. Еднъж видях да транспортират слон по подобен начин. Пък едно таквоз животно то си има своята причина, ама за човек може са нарече необосновано.
— Кой знае каква глупост е забъркал. Но ще се разбере. Хайде да побързаме, та да не вземе да похване нови неприятности.
Те закрачиха по-бързо, отколкото досега, и нямаха време да обръщат внимание на сензацията, която предизвикваха.
Хонконг, наричан от китайците Хианг-Кианг, е скалист остров, който се намира вдясно пред входа на устието на Чу-кианг. Той притежава едно от най-добрите пристанища на китайската държава и може да се оприличи като английският Гибралтар на Изтока. Столицата е Виктория. Тя е застроена изцяло по европейски, има широки улици, красиви сгради, великолепни магазини и елегантни вили. Който иска да се запознае с китайския живот, не се заседява тук, а се възползва от първата възможност да отиде до Кантон, каквото всъщност бе и намерението на Синьочервения Метусалем.
Когато той и спътниците му стигнаха до хотела, чуха от вътрешността да се разнася високият, гневен глас на Търнърстик. Влязоха в салона на ресторанта и видяха капитана, обкръжен от навлечени в дълги, сини одежди келнери и неколцина полицаи. Последните бяха най-вече от индийски произход, носеха тъмносини униформи и бяха въоръжени с къси боздугани.
Тези хора слушаха разказа на моряка, ала не можеха нищо да разберат, тъй като той не бе и помислил да говори английски. Разблъсквайки стоящите на пътя му, той побърза да отиде при Метусалем и каза:
— Това е нечувано, наистина нечувано! Първо ме принуждават да търча в носилка, за която преди туй здравата са ме оскубали, а когато искам да се оплача, нито един от тия туземци не разбира китайски. Това е просто отчайващо!
— Заблуждавате се, капитане, ако смятате тези хора за туземни жители — осведоми го студентът. — Я ги заговорете на английски и те ще ви разберат.
— Английски? Хич не ми и хрумва! Щом се намирам в Китай, значи ще си служа с езика на Небесната империя. Искам зората да ме разбират, мен, един мандарин с хиляда и осемстотин сапеки!
— Ама вие още не сте в Китай, а в Англия. Хонконг е английско владение.
— Много добре го зная, но искам да зарадвам хората тук с езиковите си познания. Знаете ли какво ми се случи?
— Да. Сметнал сте за добре да се поупражнявате на дълго бягане в носилка.
— Сметнал съм за добре? Да не се каните и да се занасяте с мен? Заставиха ме, коварно ме заставиха!
— А вие защо го допуснахте?
— Нима можех да не го допусна?
— Защо не?
— Защото щяха да ми строшат главата, ако не бях търчал с тях. Аз се настаних с доволство в носилката, но из един път подът под мен пропадна и попаднах с краката на долния свят. Това още нямаше да е кой знае колко зле, защото дъното лесно можеше отново да се закачи. Да ама наместо да го сторят, типовете се затичаха презглава и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да хукна с тях.
— Може пък да не са забелязали, че сте се озовал от горния етаж на партера?
— Охо! Знаеха си го те много добре. Та нали исках да спра само че те ме бутаха с все сила. Получавах тласък след тласък. Главата и досега ми бучи като някой контрабас, гърбът ми прелива във всички оттенъци на дъгата, а в краката имам усещането, сякаш съм танцувал по въже. Всичките ми деветдесет и девет стави треперят, вие ми се свят, а потта се стича по тялото ми на обилни вади и потоци. Трябваше ли да понеса всичко това?
— Я кажете по-напред къде са двамата кули!
— Къде са? Да, къде ли наистина? Това не знам.
— Но нали точно вие най-добре би трябвало да знаете къде се намират. Та нали вие сте им наредил да ви носят.
— Наредил да носят! Наредил да носят!!! Що за проклетия от ваша страна! Хем ви казах, че не бях носен, а търчах! Благодаря за такава Китайска империя, където човек трябва да прати сто ли, за да има правото да препуска в носилка! Всичко се разви така набързо, че нямах време да се уловя за някоя спасителна мисъл. Знам само, че ревях като тигър, ама това нищо не помогна, защото нехранимайковците не разбираха ни думица китайски. И когато най-сетне спряха тук пред вратата, така катурнаха носилката, че аз се пльоснах заднешком на майката земя, а те офейкаха. И отгоре ми извикаха „чинг леао“. Какво значи то?
— Китайският прощален поздрав.
— Благодаря за такъв поздрав! Аз естествено веднага влязох тук и поисках полицията и прокурора. Вместо тях обаче дойдоха тия сини работни облекла, дето нищо друго не правят, а само зеят муцуни. Да не би да са им такива порядките и адетите?
— Не, то вероятно е станало само от изумление пред вашите езикови познания.
— Ако е такъв случаят, тогава ще го понеса.
