Отецът не отговори. А аз продължих:
— Ако сме били избрани, то е да сме мишена. Хитлер ни има зъб.
— Може би точно заради това, а? Защото вие сте препятствие пред неговата диващина. Това е тя, особената мисия, която Бог ви е дал. Знаеш ли, че Хитлер иска да се отърве и от християните?
— А, не може! Прекалено много са!
— За момента се притеснява. В Австрия опита, но бързо престана. Но това е част от плана му. Първо евреите, а след това и християните. Започва с вас. Ще приключи с нас.
Разбрах, че отецът действа от солидарност, а не само от добро сърце. Това ме поуспокои. И отново си помислих за графиня и граф Дьо Сюли.
— Я кажете, отче, щом произлизам от хилядолетна раса, уважавана и така нататък, значи съм благородник, нали така?
— Да, разбира се, благородник си.
— Така си и мислех.
Бях облекчен, че интуицията ми се е оказала вярна. Отец Понс продължи:
— За мен всички хора са благородници.
Пренебрегнах тази забележка, за да си оставя само онова, което пълнеше душата ми.
Преди да си тръгне, той ме потупа по рамото.
— Може би ще те разочаровам, но ми се иска да не се интересуваш чак толкова от вероучението и от службата. Хайде да се задоволиш с възможно най-малкото, а?
Той се отдалечи, а аз си останах там бесен. Така значи, щом съм евреин нямам право на нормалния свят! Даваха ми го само назаем, и то с върха на пръстите. И не бива да си го присвоявам! Католиците искат да си останат само свои, банда лицемери и лъжци такива! Вън от кожата си, настигнах Руди и оставих гневът ми срещу отец Понс да избухне. Той не се опита да ме успокоява, а ме насърчи да се дистанцирам от него.
— Прав си да не вярваш. Тоя чешит не е много читав. Открих, че си има тайна.
— Каква тайна?
— Друг живот. Скрит живот. Вероятно срамен живот.
— Какво?
— Не, не, нищо не бива да казвам.
Наложи се да тормозя Руди до вечерта, за да го омаломощя и да ми разкрие той тайната, която бе открил.
Всяка вечер, след изгасването на светлините и когато спалните вече бяха затворени, отец Понс слизал безшумно по стълбите, отключвал задната врата предпазливо като крадец и изчезвал в парка на училището, откъдето се връщал едва два-три часа по-късно. Докато го нямало, оставял в стаите му да свети нощна лампа, все едно че е там.
Руди забелязал, а после и се уверил в това шетане, докато бягал от общата спалня, за да пуши в тоалетните.
— Къде ходи?
— Нищо не знам. Нямаме право да излизаме от „вилата“.
— Ще го проследя?
— Ти ли? Че ти си само на шест години.
— Всъщност седем. Почти осем.
— Ще те изгонят.
— Мислиш, че ще ме върнат на семейството ми ли?
Макар Руди с викове да отказа да ми стане съучастник, все пак му свих часовника и зачаках вечерта с нетърпение, като даже не ми се наложи да се боря със съня.
В девет и половина се промъкнах между леглата до коридора, скрих се зад голямата печка и видях отец Понс да слиза безмълвно и да се плъзга като сянка покрай стените. Бърз като сатана, той завъртя тумбестите ключалки на задната врата и се измъкна навън. Трябваше ми минутка, за да затворя крилото безшумно, та се забавих и за малко да изпусна слабия му силует между дърветата. Това същият човек ли беше, онзи достоен свещеник, спасител на деца, който сега бързо се промъкваше под нащърбената луна и по-гъвкав от вълк, заобикаляше храстите и пъновете, в които аз се препъвах с босите си крака в дървено сабо? Треперех от страх да не се отдалечи много. По-лошо даже, боях се да не изчезне, защото тази вечер той много приличаше на зловещо създание, което знае най-причудливи магии.
Той забави ход на полянката, където свършваше паркът на училището. Пред нас се издигаше стената на оградата. Имаше само един изход — ниската желязна врата, която водеше към пътя до изоставената църква. За мен преследването свършваше дотук — никога не бих се осмелил да го последвам по пижама и с вкочанени от студ крака сред тъмата на непознатото поле. Но той приближи до тесния параклис, извади от расото си един несъразмерно голям ключ, отвори вратата и бързо я затвори след себе си, като два пъти превъртя ключа.
Значи това била загадката на отец Понс? Значи ходи вечер тихичко да се моли сам в дъното на градината? Бях разочарован. Какво по-незначително! Какво по-прозаично! Тресях се от студ, пръстите на краката ми бяха мокри и не ми оставаше нищо друго освен да се прибера.
Внезапно ръждясалата врата се отвори и един натрапник с раница на гърба влезе в двора.
Без да се колебае, той се отправи към параклиса и почука няколко пъти тихо и ритмично, очевидно подчинявайки се на някакъв код.
Отецът отвори, размени с непознатия няколко думи полугласно, прибра раницата, а след това отново се заключи. Човекът си тръгна, без да чака.
Стоях слисан зад дънера. Какво ли пренасяше отецът? Какво ли имаше в раницата? Седнах на мъха и облегнах гръб на дъба, решен да изчакам следващите доставки.
