— Ама че гледка — рече сериозно Руди. — Но сега евреин е най-вече човек, когото преследват и арестуват. Добре е, че не си такъв, Жозеф.
— Добре, че и ти не си такъв, Руди. Но все пак трябва да избягваш да говориш на идиш и да казваш
Той потрепера. Аз се усмихнах. Всеки бе отгатнал тайната на другия и вече можехме да бъдем съучастници. И за да скрепим съглашението си, той ме накара да изпълним някакъв сложен ритуал с пръсти, длани и лакти, а после плюхме на земята.
— Ела да ти покажа „Жълтата вила“.
С напълно естествено движение той хвана мъничката ми длан в огромната си гореща лапа и все едно бяхме братя от край време, той ми разкри вселената, в която щях да прекарам следващите години.
— Все пак — мърмореше той — мислиш ли, че изглеждам като жертва?
— Ако се научиш да използваш гребен, нещата ще се променят.
— Ами фигурата ми? Видя ли ми фигурата? Краката ми са като лодки, а ръцете като бухалки.
— То е, защото са пораснали преди другите неща, Руди.
— Ами че аз се разраствам и големея! Да не мислиш, че е голям късмет от човек да се превръщаш в мишена!
— Добрият ръст вдъхва доверие.
— Ами?
— И привлича момичетата.
— Ами… признай обаче, че човек трябва да е голям
— Не късмет ти липсва, Руди, а акъл.
Така започна приятелството ни и аз веднага взех попечителя си под моя закрила.
Първата неделя отец Понс ме привика в кабинета си в девет сутринта.
— Жозеф, съжалявам, но бих искал да ходиш на литургия заедно с другите деца от пансиона.
— Добре. За какво съжалявате?
— Това не те ли шокира? Ще ходиш в църква, а не в синагога.
Обясних му, че родителите ми не ходеха в синагогата и че дори подозирах, че не вярват в Бог.
— Няма значение — завърши отец Понс. — Вярвай в каквото си искаш, в израелския бог, в християнския бог или в нищо, но тук се дръж като всички останали. Ще идем в селската черква.
— А не в параклиса в дъното на градината?
— Той не действа. Освен това искам селото да познава всички овце от стадото ми.
Върнах се в спалнята на бегом, за да се приготвя. Защо ли бях толкова развълнуван, че ще ходя на литургия? Вероятно усещах, че е много полезно да стана католик — това щеше да ме закриля. Дори нещо повече: щеше да ме направи нормален. В момента да бъда евреин, означаваше да имам родители, които не са в състояние да се грижат за мен, да имам име, което е по-добре да сменя, непрекъснато да контролирам емоциите си и да лъжа. Каква бе ползата тогава? Много ми се искаше да стана клето католическо сираче.
Слязохме в Шамле в костюмите си от синьо сукно в две редици по височина и крачехме в ритъма на скаутска песен. Доброжелателни погледи се спираха на нас пред всяка къща. Хората ни се усмихваха. Помахваха ни приятелски. Ние бяхме част от неделното зрелище — сирачетата на отец Понс.
Единствено мадмоазел Марсел изглеждаше готова да хапе от прага на своята аптека. Когато нашият свещеник, който вървеше най-отзад, мина покрай нея, тя не се сдържа и измърмори:
— Хайде на промиването на канчето! Нахранете ги с дим! Дайте им доза опиум! Смятате, че ги утешавате, но тези лекове са отрови! Най-вече религията!
— Добър ден, госпожице Марсел — отговори с усмивка отец Понс. — Гневът много ви разхубавява, както всяка неделя.
Изненадана от комплимента, тя ядно се прибра в аптеката и тъй рязко тръшна вратата, че за малко да счупи звънчето.
Групичката ни мина през портика с извикващи тревога скулптури и аз открих първата черква в живота си.
Руди ме беше предупредил и знаех, че трябва да потопя пръсти в светената вода и да направя кръстен знак пред гърдите си, а след това бързо да приклекна и да тръгна по централната пътека. Тези, които бяха пред мен ме повлякоха, онези зад мен ме бутаха и уплашен видях, че идва моят ред. В мига, когато докосвах светената вода се побоях, че между тези стени ще отекне глас и ще извика яростно: „Това дете не е християнче! Да се маха! Еврейче е!“ вместо това водата потръпна от докосването ми, обгърна ръката ми и свежа и чиста се сгуши в пръстите ми. Това ме насърчи и се постарах да очертая пред гърдите си съвършено симетричен кръстен знак, след това прегънах коляно, където другарите ми вече го бяха сторили и ги настигнах на скамейката.
— Ето ни в Божия дом — рече един треперлив глас. — Благодарим ти, че ни приемаш в дома си, Господи!
Вдигнах глава. Ама че дом! Май не беше дом на кой да е! Дом без врати и вътрешни стени, с цветни прозорци, които не се отварят, колони, които не служат за нищо и сводести тавани. Защо са заоблени таваните? И защо са толкова високи? И без полилеи? И защо посред бял ден бяха запалили свещи около свещеника? Огледах се бързо и видях, че има място за всеки един от нас. Но къде ли щеше да седне Господ? И защо тристата души, нагъчкани досами пода, заемаха толкова малко място в този дом? За какво служеше цялото това пространство около нас? Къде живееше Господ в своя дом?
