Удивлението ми сигурно се бе изписало върху лицето ми, защото Рикардо се засмя.
— Колко правите годишно?
— Четиринадесет хиляди седемстотин и петдесет лири — казах. — Плюс лондонските надбавки.
— Е, ако ви вземем на работа при нас, ще ви плащаме тридесет хиляди лири годишно, без надбавки. Ако ни донесете приход, ще вземате и процент. Колко голям, ще зависи единствено от вас. Как ви звучи това?
— Ами… Чудесно.
— Добре. Сега ми разкажете нещо за себе си. Защо искате да започнете работа при нас?
Включих магнетофонната лента.
— Финансовите пазари винаги са ме привличали и…
— Задръжте, Ник — вдигна ръка той. — Последните шест години сте изучавали руски. Ако наистина намирате финансовото дело толкова интересно, щяхте да работите в някоя банка, не е ли така? И този разговор нямаше да се състои.
Сините му очи се спряха върху моите в търпеливо очакване на истината. Спомних си какво ми беше казал Джейми: „Каквото и да правиш, не се опитвай да хвърляш прах в очите на Рикардо. Всичко, което той иска да знае, е кой си ти и какво искаш. И тогава вече ще вземе решение“.
Е, Джейми ми беше издействал това интервю, така че щях да се вслушам в съвета му.
— Когато напуснах Оксфорд, последното нещо на света, с което исках да се занимавам, беше банковото дело — казах. — С официалните му костюми, мобифоните, тъпите заплати, алчността…
— И какво ви накара да промените мнението си? — повдигна вежди Рикардо.
— Трябват ми пари.
— Защо?
— На всички им трябват пари.
— На някои им трябват повече, отколкото на други.
Замълчах. Колко можех да споделя с този човек? И съветът на Джейми отново изплува в паметта ми.
— На мен ми трябват повече, отколкото на другите — казах. — Имам голяма ипотека, която не мога да изплатя, а временната ми работа свършва.
— И кога по-точно?
— В петък.
— Аха. Разбирам. Не можете ли да вземете нов заем срещу залог?
— Няма да е лесно. Броят на свободните места за учители по руски непрекъснато намалява, а ние ставаме все повече. По-голямата част от колегите ми са по-квалифицирани от мен. Нямам много възможности за маневриране.
— Значи сте гладен — кимна Рикардо. — Това ми харесва. Но колко гладен сте?
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, ако ви се открие възможност да имате хубава работа и добра заплата, така че да можете да си обслужвате ипотеката, бихте ли били щастлив?
— Не — отвърнах. — Ако ще се занимавам с такава работа, искам да заработвам много пари.
Рикардо повдигна вежди.
— И какво ще правите с тях, когато ги получите?
— Ще си изплатя дълга. Ще си чета книги.
Веждите му отново се стрелнаха нагоре.
— Но не правите ли това в момента?
— Не — въздъхнах. — Това, което правя в момента, е да бълвам изследователски статии, да преподавам, да се подготвям за преподавателска дейност и администрация. Много администрация. А всичко това не ми носи достатъчно доход да си плащам наема за квартирата. В капан съм. А този вариант ми предлага изход.
Рикардо слушаше с огромно внимание, съсредоточено — караше ме да се чувствам най-важната личност на света. Бях поласкан; не можех да го скрия.
— Разбирам — каза той. — Но какво ви кара да мислите, че ще бъдете наистина добър в тази работа? Имам предвид, че сте се справили отлично на академично равнище. Пръв по политическа философия и икономика в Оксфорд. После кандидатска степен по икономика на развиващите се страни. Изключително висока препоръка от шефа на катедрата ви в школата за руски изследвания. Но как можем да сме сигурни, че сте способен да приложите всички тези знания в реалния свят?
— Сигурен съм, че съм способен — казах. Замислих се за момент в опит да облека в думи нещо, което тревожеше и самия мен. Знаех обаче, че ако искам да получа тази работа, Рикардо трябва да ме разбере. — Обичам руската литература. Обичам да я чета, обичам да я преподавам. Но моите съвипускници напускат университета и виждам как правят цели състояния в Сити. Те не са по-интелигентни от мен. Не притежават някакви вродени дарби, които аз нямам. Предполагам, че просто искам да докажа на себе си, че мога да го направя. Работя упорито и уча бързо. Ще проумея начина на работа.
— Работохолик ли сте? — запита той.
— Умирам за работа. — Усмихнах се.
Рикардо върна усмивката ми.
— Е, Джейми твърди, че сте най-интелигентният човек на света. А аз вярвам на преценките му. — Наблюдаваше реакцията ми.
Не последва такава. Инстинктът ми крещеше да опровергая мнението му, но имах достатъчно ум да си държа устата затворена. „Браво на Джейми“ — помислих си. Той си падаше доста по преувеличенията, но за пръв път това не ме подразни.
— Има още едно нещо, за което съм любопитен — продължи Рикардо. — Какво ще кажете за морала за онези, които започват работа в Сити? Мисля си, че когато сте изучавали икономиката на развиващите се страни, едва ли са ви учили, че международният капитализъм е бил спасителят на Третия свят?
