— Вярно е — казах. — В действителност по онова време едва ли някой би описал икономическите ми представи като социалистически. Но след това живях две години в Русия и видях разпадането на съветската система. Видях какъв хаос може да създаде държавното планиране в икономиката.
— Значи вярвате в свободния пазар?
— Не, боя се, че вече не вярвам в никаква икономическа система. — Поклатих глава. — На света има прекалено много страдания. Прочел съм прекалено много руски романи, за да повярвам, че можем да променим кардинално нещата. Страданието си е било там открай време и ще си го има, докато свят светува.
— Е, тук вече мисля, че грешите — каза Рикардо и се приведе напред, без да откъсва погледа си от моя. — Вземете например Южна Америка. Осемдесетте години бяха десетилетие на бедност и безнадеждност. Целият континент направи гигантска крачка назад. И защо? Защото изпитваше огромна нужда от международен капитал. Вярно, това беше резултат от глупостта на банкерите, раздали прекалено много пари през седемдесетте, и от корумпираността на политиците, които бяха вземали тези заеми. Признавам го. Но сега перспективата е много по-добра. Благодарение на нас, както и на всички останали, чуждестранният капитал отново се влива в региона. Но този път вече се изразходва за неща, които ще осигурят реална възвръщаемост. Фабрики, пътища, образование. Той ще промени коренно живота на милиони хора. И аз съм горд, че съм част от всичко това.
— Надявам се това да е вярно — изрекох, без да успея да прогоня съмнението от гласа си.
— Виждам, че не сте убеден. — Той отново се облегна и се усмихна. — И все пак малко реализъм в работата ни не е излишен. — Той спря, без дори за миг да отделя очите си от моите. Бяха тъмносини и контрастираха рязко с гъстата му черна коса и загорялата кожа. Демонстрираха власт и проникваща интелигентност, но бяха някак си мили, не заплашителни. „Ела тук — казваха те, — при мен ти си в безопасност.“ И макар и да познавах Рикардо Рос едва от четвърт час, вече се чувствах привлечен към него. Виждах защо Джейми го цени толкова високо.
Седях и го оставях да ме преценява. Чаках да вземе решението си.
Не му беше нужно много време.
— Добре — каза той накрая. — Изчакайте ме, ако обичате. Искам да си кажа няколко думи с момчетата.
И излезе. Наблюдавах през стъклото как свиква хората си. Единият беше Педро Хатори, после познах високия аржентински аристократ, американката, която оглавяваше отдела по проучванията, търговеца на ценни книжа, един мексикански агент по продажбите, един французин, чиято работа бях забравил, и накрая видях русата коса и широките плещи на Джейми в гръб. Е, до този момент определено беше свършил добра работа в моя полза.
Следващите три минути сякаш продължиха цяла вечност, но накрая групата се разпръсна и Рикардо се върна, протегна ми ръка и се усмихна широко.
— Добре дошли на борда.
Поколебах се за момент. Не трябваше ли да размисля? Дали наистина исках да променя живота си точно в този момент, и то като продам работната си сила на Сити?
Тридесет хиляди годишно, като можеше да има и още много? Или нищо?
Спомних си писмото, което бях получил предната седмица от господин К. Р. Норис, служител в спестовната каса. Не успеех ли да погася просрочените вноски по ипотеката си в рамките на тридесет дни, щяха да ми отнемат апартамента.
Решението беше просто.
— Благодаря ви.
— До седем сутринта в понеделник — каза Рикардо.
— Ще бъда точно навреме — казах и се запътих към вратата.
— О, само още едно нещо.
Обърнах се. Рикардо изгледа костюма ми. Полски. Сто процента полиестер. Опитвах се да не го слагам, освен ако нямах абсолютно никакъв друг изход.
— Колко костюма имате?
— Ами… един.
Рикардо измъкна чекова книжка и тънка химикалка и написа чек. Откъсна го, сгъна го и ми го подаде.
— Купете си дрехи. Ще ми върнете парите, когато можете.
Пъхнах чека в джоба си. Рикардо ме изпрати до асансьорите. На излизане Джейми ми се ухили до уши.
Докато асансьорът ме смъкваше през четиридесетте етажа, разгънах чека и го разгледах. Беше голям, със сложен рисунък в зелено, изписан по личната сметка на Рикардо в банка, за която до този момент не бях чувал. Да се изплатят на Николас Елиот пет хиляди лири.
— Моите поздравления, Ник!
Кейт ме погледна с големите си светлокафяви очи и отпи от шампанското. Двамата с Джейми бяха дошли вкъщи, за да отпразнуваме назначението ми.
— Не поздравявай мен, а съпруга си. Не можеш да си представиш какви лъжи е надрънкал на Рикардо!
— Просто правех онова, което е най-естествено — ухили се Джейми с широката си белозъба усмивка. — Виж, ако говорим сериозно, знаех какво правя. Рикардо търсеше някого точно като теб. А аз знам, че ти няма да го подведеш. — Той се изсмя. — И по-добре не го прави, защото тогава няма да си единственият, който ще си търси работа.
— Благодаря ти много, Джейми.
— Знаеш ли колко ще е хубаво да работим заедно. Ще бъде също като на онези семинари, нали си ги спомняш?
— Надявам се, че знаеш повече за финансовите пазари, отколкото тогава знаеше за Платон.
