Кимнах. Дотук всичко беше ясно.
— Другият начин да правим пари е чрез емитирането на нови емисии. Виждаш ли онези хора там? — Той ми посочи няколко бюра извън квадрата. Забелязах, че Изабел е на едно от тях и чете купчина документи. Джейми проследи погледа ми и се изкашля. — Разбира се, че ги виждаш. Те са известни като „Капиталовите пазари“. Тяхната работа е да разговарят с потенциални клиенти за вземане на заеми и да пускат съвместно емисия облигации, която да събере пари за тях при най-ниската лихва. Която, между другото, обикновено е много висока. Инвеститорите няма да поемат риска някоя от тези страни отново да не успее да се издължи навреме, без да поискат порядъчна възвръщаемост.
Джейми прекара следващите два часа в обяснения как функционира „Декер“. Слушах внимателно, като складирах всяко късче получена информация в ума си, преценявах как се съгласува с това, което вече бях чувал, и се опитвах да предугадя какво още има да ми се изяснява.
Слушах телефонните му разговори през един втори телефон, включен към бюрото му, докато той разговаряше с клиентите си. Те се оказаха най-разнообразни: малка френска банка, британска търговска банка, холандска застрахователна компания, американски хедж фонд.
Говори също така за Венецуела и преговорите й с Международния валутен фонд. Обмени слухове за една бъдеща мексиканска сделка. Говори за футбол и за предаванията по телевизията от предната вечер. Купи и продаде облигации на стойност милиони долари, като винаги продаваше на цена малко по-висока от тази, на която купуваше. Много от тези сделки бяха регистрирани с инициалите ДТ, следвани от номер. Джейми ми обясни, че това били номерирани сметки в компанията филиал на „Декер Тръст“ на Каймановите острови.
Обядът беше някакво специално козе сирене, сандвич със салата и кока-кола, разнесени от момче в работен комбинезон с голям поднос. Нямаше нужда човек да си напуска бюрото. И без това нямаше време за това.
Разговорите се движеха с часовите пояси, като хващаха Бразилия в ранния предобед, останалата част от континента и Ню Йорк в следобедните часове, Калифорния вечерта. В действителност темпото се усилваше с напредването на деня: много от останалите играчи на пазара оперираха от Ню Йорк или Маями. Нашият ден се удължаваше така, че да обхваща техните. Повечето разговори бяха на испански, така че не ги разбирах. Трябваше да уча испански.
Към шест часа отидох да видя Шарлот и екипа от отдела по проучвания, и се върнах на бюрото си с купища доклади. Политическите и икономическите анализи бяха превъзходни. Особено бях впечатлен от бързите и мръсни забележки, отбелязани със „Само за вътрешно ползване“. Използваха се огромен обем източници на информация: местни банкери, правителствени служители, търговци на ценни книжа в Ню Йорк. Четях с все по-голям и по-голям интерес.
Бюрото на Изабел беше съседно на моето. Тя изглеждаше непрестанно заета — четеше купищата документи, тракаше бележки на компютъра си или обсъждаше документи по телефона на нещо, дето трябва да беше португалски. Опитвах се да не я гледам, но не можех да сдържам погледа си. Лицето й беше частично закрито от кичури тъмна коса. От време на време спираше за малко, захапваше долната си устна и се втренчваше в пространството пред себе си. Беше много приятна за гледане. Дори и когато не я гледах, усещах аромата на парфюма й във въздуха или чувах гласа й, докато говореше по телефона. Иди се концентрирай!
В един момент погледите ни се срещнаха.
— Много сте ентусиазиран — изрече тя усмихната.
— Имам много да уча.
— След като започнете, става лесно. Откъде идвате? Преди да дойдете при нас?
— До миналата седмица преподавах руски.
— Наистина ли? — повдигна тя вежди. — И какво ви накара да дойдете в „Декер“?
— Трябваше ми работа. А Джейми беше достатъчно добър, за да ме представи. Защо ме взеха, не съм много сигурен.
— Добър приятел ли сте с Джейми?
— Да. Много добри приятели сме. Познаваме се от десет години.
И тук разговорът ни приключи. Тя се обърна към телефона си и го вдигна. Не бях сигурен дали не бях изтърсил нещо, дето не е за казване.
В този момент звънна и моят телефон.
Две последователни прозвънявания. Външна линия. Странно. Не си спомнях да съм давал някому служебния си номер.
Вдигнах слушалката.
— „Декер“ — казах в опит да имитирам сбитата интонация, която се разнасяше около мен цял ден.
— Мога ли да говоря с Мартин Белдекос? — запита ме женски глас.
Не бях чувал за такъв. Огледах се. Почти всички вече се бяха разотишли, с изключение на Рикардо, Педро и Изабел. Тя беше съсредоточена в собствения си телефонен разговор, а Рикардо и Педро бяха прекалено далеч, за да ги питам.
— Е, няма го в момента — отвърнах. — Мога ли да му предам съобщение утре?
— Да, обажда се помощник на Доналд Уинтърс, от канадската Обединена банка в Насау. Искам да изпратя факс на господин Белдекос. Можете ли да ми дадете неговия номер на факса?
— Задръжте секунда — казах. На няколко крачки от мен имаше факс апарат. Отскочих до него, проверих номера и го дадох на жената. Тя ми благодари и затвори.
