Изрових вътрешния телефонен указател и потърсих Белдекос Мартин. 6417. Това беше вътрешният ми номер! Не беше чудно, че обаждането бе дошло при мен. Той явно беше предишният обитател на бюрото ми.
Факс апаратът зад мен оживя.
Отидох до него и взех листа с факса, след което пак се върнах на бюрото си. Беше адресиран до Мартин Белдекос в „Декер Уорд“ върху бланка за факс на филиала в Насау на Обединена канадска банка. Съобщението беше кратко и просто.
В отговор на Вашето запитване Ви съобщаваме, че не можем да идентифицираме акционера бенефициар собственик на „Интернешънъл Трейдинг енд Транспорт“ (Панама). Ние прехвърлихме средства от тяхната сметка при нас по сметката на „Декер Тръст“ във филиала на „Шалме и Сие“ на Каймановите острови съгласно инструкциите на г-н Тони Хемпел, адвокат в Маями, който се явява секретар на компанията „Интернешънъл Трейдинг енд Транспорт“.
Факсът беше подписан от Доналд Уинтърс, вицепрезидент.
— Изабел?
Тя тъкмо затваряше телефона си.
— Да?
— Току-що получих този факс за Мартин Белдекос. Къде седи той?
Тя не ми отговори веднага. Напрегна се и си пое дълбоко дъх.
— Седеше точно на мястото ти — отвърна тя монотонно.
— Напуснал, така ли? — Виждах, че с напускането на Мартин Белдекос нещо не е било наред. — Уволнен ли беше?
Тя поклати глава.
— Не. Не беше уволнен. Беше убит.
Дъхът ми секна.
— Как?
— В Каракас. Крадци се вмъкнали в хотелската му стая, докато спял. Трябва да се е събудил и да ги е изненадал, защото са го наръгали с ножове.
— Господи! Кога е било това?
— Преди двайсет дни.
— О. — Потреперих. Ужасно е да съзнаваш, че последният обитател на бюрото и стола ти е бил убит.
Исках да я питам още, но тя явно изпитваше неохота да отговаря, а аз не исках да рискувам с някоя неподходяща реплика.
— Ами, такова… какво да правя с това?
— Аз ще го взема — каза тя.
Подадох й листа. Тя го погледна, застина за миг, навъси се, надраска нещо отгоре му и го постави в изходящата тава на едно близко бюро. После прелисти документите пред себе си, натъпка някои от тях в куфарчето си, облече си якето и каза:
— Лека нощ.
— Лека нощ. До утре.
Останах сам, седнал на бюрото на един мъртвец.
На следващото утро в седем бях в салона. Останах доволен от ездата на велосипеда. След като щях да прекарвам по цял ден затворен вътре, щеше да ми е необходим свеж въздух. Заварих Рикардо на работното му място. Ако не беше сменил ризата си, можех да се закълна, че е прекарал нощта на бюрото си.
Усмихнах се на Изабел при влизането й. Тя ми върна усмивката и ме поздрави.
Хвърлих сакото върху бюрото си, грабнах чаша кафе и отидох при Джейми. Той разговаряше с Дейв, едрия търговец от Ромфорд.
— Добро утро — каза Дейв. — Значи не сме успели да ви прогоним първия ден?
— Още съм тук.
— Кога си тръгна снощи? — запита Джейми.
— Към единадесет.
— Добро начало. Чакай да предположа, Рикардо беше още тук, когато си тръгна, нали?
Кимнах. Последва пауза, докато отпивахме утринната си доза кофеин.
— Чух за Мартин Белдекос — казах. — Изабел ми каза снощи.
— Лоша вест, много лоша вест — каза Дейв.
— Изабел твърди, че е бил убит.
— Точно така — потвърди Джейми. — Чух, че полицията в Каракас е заловила хората, които са го направили.
— Аз пък чух и друго — каза Дейв, понижавайки гласа си.
Двамата с Джейми го загледахме в очакване.
— Че не е било просто провален взлом в хотелска стая. Мигел беше там миналата седмица. Говори се, че било поръчково убийство. Една от наркобандите.
— Поръчково убийство? — изрече удивено Джейми. — На Мартин Белдекос? Мартин Белдекос, обикновен служител с очила и оредяваща коса? Хайде бе, да не би да се е опитвал да отмъкне франшизата за кламери на Южна Америка?
— Чух го от Мигел! — запротестира бурно Дейв. — Знаеш добре, че той познава хората на място…
Бяхме прекъснати от рязкото пляскане с ръце.
— Седем и петнадесет е, компанерос! — обади се Рикардо. Залата мълчаливо се събра около него.
Тазсутрешното съвещание беше малко по-конкретно от това предния ден. Пазарът беше подплашен от новините от Венецуела: цените падаха с пет пункта. Хората обаче, които притежаваха конфиденциална информация, поддържаха гледището, че провалът на преговорите с Международния валутен фонд е само позиране от страна на престарелия им президент. Тази информация решихме да запазим за себе си, докато се възползваме от падналите цени, за да закупим спокойно известно количество венецуелски облигации за собствените ни пакети. После вече щяхме да съобщим новината и на света.
Съвещанието приключи и двамата с Джейми се върнахме до бюрото му.
Думите на Дейв бяха заседнали здраво в паметта ми.
— Мислиш ли, че този Белдекос е бил убит от наемен убиец? — попитах.
