— Може и да ти разкажа — произнесе тя и се усмихна, като ме стрелна през гримираните си ресници.
Беше ми пределно ясно какво трябва да направя, за да отговори на въпроса ми. И като я гледах, нима щеше да ми струва някакви усилия?
В същото време обаче не исках да бъда манипулиран от съпруга й, не исках да ме манипулира и тя. Лусиана се придвижи още по-близо до мен. Усетих гръдта й о лакътя си.
— Не се стеснявай — прошепна ми тя.
— Често ли го правиш?
— Понякога. За разнообразие. И то е наистина разнообразие, мога да те уверя.
— Така казва и Джейми — излъгах аз.
— Говорил ти е за мен? — възкликна тя с присмехулен гняв.
— Ние сме стари приятели — кимнах.
— Пък аз си мислех, че вие англичаните сте прекалено задръстени, за да говорите за секс!
— А Рикардо на какво мнение е по въпроса? Знае ли как се забавляваш у дома?
— Никога не говорим на тия теми. Мисля, че се досеща, че ме вълнуват и други мъже, освен него. Не знам само дали си дава сметка, че може да е някой от служителите му.
— И това не те притеснява?
— Харесва ми да го правя.
— Харесва ти да го правиш?
Лусиана се изпъна на мястото си.
— Когато някоя жена е омъжена за човек като Рикардо, той се опитва да я контролира. Е, а на мен не ми допада да ме контролират. Искам аз да решавам какво да правя, а ако той го знае, какво от това?
— Мисля, че разбирам.
— Повечето хора не смеят да се изправят насреща му. А ти го направи. Накара го да побеснее. Може би затова ми харесваш.
— А Джейми?
— Мисля, че Джейми се възбужда от мисълта, че може да чука жената на шефа си. Е, мен това не ме засяга. Той обича живота, изпълнен с опасности, аз също. Плюс това той е и интелигентен.
— И къде ще ни отведе всичко това? — попитах я.
— Точно тук. — Тя се приведе към мен и ме целуна нежно по устните.
Или трябваше да остана и да спя с тази жена и по всяка вероятност да чуя някоя опашата лъжа за брат й, или да си тръгвам още сега.
— Благодаря за виното, Лусиана — казах и се изправих. — Съжалявам, че не мога да остана за обяд.
Оставих я сгушена на дивана да пие виното си.
— Чао — каза тя.
През последните три месеца виждах за трети път през илюминатора кафявите запрашени северни предградия на Рио. Този път обаче беше различно. Предишните пъти бях изпитвал възбуда и очакване. Сега ме бяха обзели отчаяние и страх. Страх за Изабел и за мен. При първото посещение за малко не ме бяха убили. При второто за малко не ме отвлякоха. Чудех се какво ли ще ми се случи сега.
Билетът за самолета от британските авиолинии ми бе струвал половината от парите, които ми бе дал на заем Рикардо. Нямах друг избор. Бях длъжен да направя всичко, което ми бе по силите, за да открия Изабел, а това включваше и полет до Бразилия. Не успеех ли да го направя и осъществяха ли похитителите заплахата си, никога нямаше да си го простя.
Луиш с радост бе изслушал плановете ми, а Кейт бе проявила разбиране. Готовността й да ми помогне да спася Изабел беше затрогваща, но аз и не бях очаквал нещо по-малко от нея. Джейми беше на работа. Без съмнение нямаше да се огорчи от отсъствието ми.
Чувствата ми към Джейми бяха объркани. Бях му ядосан, задето ми бе обърнал гръб заради Рикардо. И гневен за грозната му изневяра на Кейт с Лусиана. Направо го виждах как се оправдава: „Просто беше малко развлечение и малко приключение“. „Ами че аз дори не харесвам Лусиана, а обичам Кейт.“ Ха така.
Изпитвах обаче и чувство на вина. За това, че бях заговорничил срещу „Декер“ от собствената му къща, и за това, че бях направил съпругата му съучастник в делото ми. Носех си отговорността за съсипването на десетгодишното ни приятелство.
Но след като вече бях пристигнал, бях длъжен да загърбя всичко това и да се съсредоточа върху едно-единствено нещо: освобождаването на Изабел. Щеше да е страшно трудно да я открия до следващата сряда, но пък си имах една идея, която можеше да удължи крайния срок на заплахата. Ще видим.
Луиш ме чакаше на летището; прегърна ме усмихнат. Шофьорът му ни откара до апартамента му в Ипанема. Там ни чакаха Нелсън, Корделия и съпругът й Фернандо. Корделия беше забележимо наедряла; с облекчение се уверих, че изчезването на Изабел не е повлияло на бременността й.
Поздравиха ме с ръкостискания и усмивки; бях щастлив, че отново съм сред тях. Седнахме във всекидневната и въпреки непосилното бреме на задачата ни в стаята присъстваше почти осезаемо чувство на оптимизъм. Пак бяхме заедно и задружното ни решение да я открием сякаш нямаше начин да не успее, въпреки огромните пречки.
— И така, какво мислиш, Ник? — попита Луиш.
— Почти съм сигурен, че мога да отгатна кой се крие зад отвличането на Изабел.
— Кой? — попита Корделия.
— Франсишко Арагао.
— Франсишко Арагао? Шуреят на Рикардо Рос? Не ме изненадва — процеди през зъби Луиш.
— Мисля, че работи съвместно с Рикардо и Едуардо Рос. Не знам кой издава заповедите, но според мен решението за убийството на Мартин Белдекос и отвличането на Изабел е тяхно дело.
— Но защо? — попита възбудено Луиш.
