— Той държи Изабел — заявих още щом колата ни се отдалечи от къщата на Франсишко и качихме Нелсън.
— Да — изръмжа Луиш. — Не знам как се сдържах да не удуша това изчадие. Да седя с него в една стая, да си говоря и да се усмихвам, докато през това време той държи дъщеря ми затворена някъде!
— Мислиш ли, че ще клъвне?
— Надявам се. Във всеки случай слушаше много внимателно. Но кой знае дали той издава заповедите в действителност? Може би конците се дърпат от братята Рос. Те не биха позволили „Банко Оризонте“ да погълне „Декер“, дори и да гарантираме анонимността на инвеститорите.
— Макар че Франсишко би могъл да действа едностранно, ако реши, че това е най-добрият начин да защити себе си — намеси се Нелсън. — Искам да кажа, да освободи Изабел, да ви остави да погълнете „Декер“, да грабне парите си и да духне.
— Точно това се надяваме, че ще направи — каза Луиш. — Какво не бих дал, стига да можех да го предам на правосъдието.
Също и аз. В момента обаче започвах да се убеждавам, че това е слабото място на плана ми, макар и да не го бях споменал на Луиш. Франсишко нямаше да има друг изход, освен да се надява на добрата воля на Луиш да не го предава на властите, ако върне Изабел. Може би щеше да заключи, че ще е по-добре да ни принуди да намерим начин да забавим сделката и после да провалим поглъщането. Но ако „Декер“ бъдеше погълната и той не ни повярваше, защо щеше да му е да пази живота на Изабел? Нямаше вид на човек, който да си загуби съня, ако нареди да й пръснат черепа.
Шофьорът на Луиш остави работодателя си пред банката, след което върна двама ни с Нелсън в апартамента. След два часа Луиш се прибра. Всички го чакахме напрегнати.
— И така, разговарях с лорд Къртън. Той твърди, че може да разгледа предложението ни. Иска обаче в сряда да се видим лично, като осигуря присъствието и на висш представител на КБН, така че да прецени дали да ни отдели подобаващо внимание.
— И какво ще направиш? — попита Корделия.
— Трябва да отида — въздъхна Луиш. — Бих искал да остана тук и да чакам реакцията на Франсишко. В Лондон обаче мога да свърша повече работа. Най-добрият вариант сега за нас ще е да закупим „Декер“ и да убедим Франсишко, че ще унищожим всякакво доказателство за инвестициите му.
Луиш събра набързо багажа си, за да хване полета до Лондон същата вечер. Секунди преди да тръгне за летището, телефонът иззвъня. Луиш вдигна слушалката.
Зико.
Нелсън се вслуша в разговора. Следях лицата и на двамата. Те помрачняваха все повече и повече. Луиш запротестира. След секунди разговорът приключи.
— Какво каза? — попитах го в мига, в който затвори.
— Каза, че не трябва да има абсолютно никаква промяна на условията, предявени от него. Че който и да погълне „Декер“, било „Банко Оризонте“ или „Блумфийлд Уайс“, Изабел ще умре.
Сърцето ми се сгърчи.
— Каза ли кога ще я освободят?
Той поклати глава.
— Каза, че ще я държат дотогава, докато изчезне и последната заплаха за „Декер Уорд“.
— Спомена ли Франсишко?
— Не. Питах го, но Зико каза, че никога не бил чувал за него.
Стояхме и се гледахме застинали в мълчание. Корделия хапеше устната си, като се мъчеше да не се разреве.
— Значи не е захапал — заключих.
Луиш ме възнагради с едва доловима усмивка.
— Струваше си да опитаме, Ник.
Съумях да му я върна. „Да, но не се получи“ — помислих си.
Луиш въздъхна.
— И сега какво? — обърна се той към Нелсън.
Нелсън повдигна рамене.
— Мисля, че въпреки всичко трябва да отлетите за Лондон. Това поне ще забави нещата с още няколко дни, ако не друго.
— Прав си. — После погледна мен и Корделия. — За бога, открийте я.
Никой от нас нямаше куража да му отговори.
Луиш отлетя за Лондон и ние зачакахме, още по-напрегнати. Мина и вторник без никакви вести от Изабел. Корделия и Нелсън се присъединиха към мен в сряда сутринта. Вече знаехме, че Луиш ще се срещне с лорд Къртън на работен обяд.
Телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката. Беше Луиш.
— Имаме шанс — каза той. — Предложих му двадесет милиона лири стерлинги. Той прояви интерес. Каза обаче, че иска да даде на „Блумфийлд Уайс“ шанс да направят по-добра оферта. Така че иска да проведе търг. С оферти в запечатани пликове от нас и „Блумфийлд Уайс“.
— С колко време разполагаме?
— Една седмица. Търгът е следващата сряда.
— Само една седмица! — възкликнах. Някак си се бях надявал, че ще успеем да се спазарим за поне един месец. Макар че при напредъка, с който се развиваха нещата, месец или седмица едва ли щеше да има някакво значение.
— Той казва, че трябва да е приключил със сделката преди края на месеца — продължи Луиш. — Тринадесетият ден от юни е ден за докладване пред регулаторите. И тогава вече няма начин как да се укрият загубите.
— Можеш ли да се оправиш за седмица с офертата? — попитах го.
— Да, мисля, че ще се справя. Пазарът сякаш се е позакрепил, така че КБН вече имат по-голяма увереност за облигационния портфейл. Изградили сме структура за трансакцията, която ще им осигури добри печалби, ако „Декер“ се справят добре, след като ги закупим. Предложил съм и кресло в съвета на директорите на лорд Къртън.
— Обзалагам се, че това му е харесало.
