— Позна. Сработихме се. Как е там при вас?
— Засега — нищо.
— Нищо! — Луиш беше разочарован, но гласът му съдържаше и нотка на гняв.
— Съжалявам, Луиш. Правим всички възможно. Никой досега не знае нищо.
— Merda! — изръмжа той.
— Скоро ще изскочи нещо — казах.
— Надявам се, Ник. Много се надявам.
И наистина изскочи. Още на следващия ден. Корделия се обади да ни каже, че едно от хлапетата й открило нещо. Момчето било съгласно да разговаряме, но това трябвало да стане в приюта.
Нелсън ме откара до фавелата. Заизкачвахме се по същия път, по който бяхме вървели двамата с Изабел преди два месеца. Тогава денят беше горещ, а сега беше влажен и тежък. Беше валяло и вонеше на мокър боклук. Нямаше много хора, но няколко хлапета и младежи ни гледаха как бавно се изкачваме по хълма. Чувствах се като оголен на този склон, с беззащитен и уязвим гръб, който представляваше съвършена мишена. Всеки миг очаквах да чуя трясъка на изстрела.
Накрая стигнахме до платото с църквичката и приюта. Фавелата се мержелееше под нас в сивия влажен въздух. Почукахме на вратата и Корделия ни отвори.
— Елате — каза тя и ни поведе към едно малко складово помещение, натъпкано с кашони с училищни материали и храна. На един кашон седеше слабо момче на около дванадесет години. Веднага го познах. Евклид.
— Здравей — поздрави ме той с нервна усмивка.
— Здравей, Евклид.
Корделия и Нелсън седнаха на двата налични стола, а аз се настаних на пода. Евклид огледа Нелсън с изключително подозрение. Без съмнение умееше да разпознава полицаите, дори и пенсионираните.
Гласът на Нелсън беше твърд, но вежлив; той зададе няколко въпроса на Евклид. Момчето отговаряше едносрично, като прибягваше към повече думи само при подканянето от страна на Корделия. Макар и да не разбирах и дума от казаното, ясно виждах взаимоотношенията между тримата. Евклид нямаше доверие на Нелсън, но вярваше на Корделия, макар и да се опитваше да го крие. Странните погледи, които й отправяше за одобрение, и начинът, по който реагираше на деликатното й окуражаване, издаваха чувствата му към нея. Очите му обаче си оставаха твърди. Това хлапе беше познало насилието.
— Какво казва? — попитах аз в една пауза.
— Казва, че познава едно от момчетата от групата, която те е нападнала. Всичко било планирано. Организирал го е един мъж на име О Борболета. Той ръководи банда в една от близките фавели.
— Чувал ли си за него?
— Не. Но О Борболета означава „Пеперудата“.
— Защо го наричат така?
Нелсън се обърна към Евклид и го попита. Този път момчето отговори веднага.
— Бил е футболист. Голям майстор. Никой не можел да го стигне.
— Възможно е това да е Зико — казах.
Нелсън се замисли.
— Възможно е. Но истинският Зико има множество поклонници. Всеки футболен запалянко би могъл да вземе името му. А в тази страна футболните запалянковци не липсват.
— Добре, знае ли Евклид къде държи Зико Изабел?
Нелсън въздъхна.
— Той твърди, че не знае нищо за Изабел.
— Помоли го да научи къде се намира.
Нелсън вдигна рамене и му зададе въпроса.
— Nao — изгрухтя Евклид.
— Питай го защо отказа.
Нелсън повтори въпроса на португалски и Евклид измънка нещо.
— Твърди, че някакъв негов приятел можел евентуално да открие къде се намира Изабел. Но лично той не желае да задава прекалено много въпроси. Много е опасно.
— Кажи му, че това е сестрата на Корделия. Единствената й сестра. Че трябва да ни помогне да я открием.
Евклид долови настойчивостта в гласа ми и вдигна поглед към мен. Нелсън му преведе. Евклид изгледа виновно Корделия и повдигна рамене.
— Има ли сестра?
— Да — отвърна Корделия. — Тя е тук.
— Не, питай го — помолих я.
Тя го попита и той кимна.
Зададох няколко въпроса подред и настоях Нелсън да ги преведе.
— Как се казва?
— Марта.
— Колко е голяма?
— На осем години.
— Обичаш ли я?
— Да. — След кратка пауза.
— Обичаш ли Корделия?
Нова пауза.
— Да.
— Е, ако изгубиш сестра си, не би ли направил всичко, за да я спасиш?
Момчето не отговори. Изгледа ме втренчено. Задържах погледа му. Кафявите му очи излъчваха прекалено много за дете на дванайсет години. Смелост, страх, несигурност, но също така и топлина.
— Корделия е спасила живота на толкова много деца, които сега са в приюта. Сега ти можеш да спасиш сестра й.
Той продължаваше да мълчи. Виждах го обаче как целият се е напрегнал.
Нелсън се наведе и измъкна от един кобур, закопчан над глезена му, малък револвер. Металът заблестя в мъжделивата светлина на складовото помещение. Подаде го на Евклид. Двамата с Корделия гледахме невярващо.
Дванадесетгодишното хлапе взе револвера и го напъха зад колана си.
— Добре — каза то. — Ще ви я намеря.
Петък отмина и уикендът се проточи. Луиш остана в Лондон, към него се присъединиха и служители на „Банко Оризонте“. Евклид не се обаждаше.
Вместо него обаче се обади Зико. Бях сам в апартамента, когато позвъни.
— Да?
— Кой се обажда? — изръмжа басов глас.
— Ник Елиот. Луиш е в Лондон. — Луиш беше предупредил Зико, че аз мога да се обадя по телефона докато той отсъства.
— Добре. Поглъщането спряно ли е? — Английският му беше бавен и точен, сякаш беше репетирал изречението. Имаше силен акцент.
