— Нещо от рода на онова, което предлагаше Маргарет Тачър тук: продажбата на общински къщи.
— Точно така — усмихна се Изабел.
Замислих се.
— Ще проработи ли наистина?
— Трябва да проработи — каза тя. — Поне си струва да се опита. Трябва да направим нещо.
— И как ще се финансира всичко това?
Изабел се приведе напред, изпълнена с желание да обяснява.
— Точно в този пункт се включваме и ние. Макар че Световният фонд за развитие е готов да помогне, организацията по финансирането на тези проекти може да се окаже костелив орех. Обикновено тези неща минават през градската управа. Там вече се смесват с фондове от други проекти и трябва да се спазят всички видове бюрократични ограничения, свързани с бюджета. Преди време имаше обвинения по някои контракти, че цените са били раздути в замяна на отстъпки. Този проект може частично да се самофинансира от данъци, събрани от фавелите, но градската управа няма право да облага с данъци доходите от каквито и да било източници на приходи. Така че цялата идея пропадна.
— Звучи ми кошмарно.
— То си е кошмар. Докато не ни хрумна идеята за тръст.
— Тръст ли?
— Да. Тръст, който да финансира проекта. Ще се нарича тръст „Фавела Байро“ на Рио де Жанейро. Ще се финансира със сто милиона долара от градската управа и двеста милиона долара от десетгодишна емисия облигации, гарантирана от Световния фонд за развитие.
— И ще е уреден от „Декер Уорд“.
— Точно така.
— И този тръст ще отговаря за финансирането на проекта?
— Точно така. Ще има доверени лица от градската управа, от фавелите и от Световния фонд за развитие.
— Умно измислено. — Замислих се за момент. — Как ще се връщат парите?
— Тръстът ще получава арендни вноски по дългосрочни аренди. Тъй като те представляват арендни вноски, а не данъци, могат да се приложат към емисията от облигации. Разбира се, ако това не е достатъчно, градската управа или Световният фонд за развитие ще допълни разликата.
— Разбирам. Но няма ли властите на Рио да недоволстват, че губят контрола върху фондовете?
— Точно там е проблемът — каза Изабел. — Но сегашният кмет на Рио наистина иска да направи нещо за тия места. Той и новият финансов министър са изключително строги по отношение на връчването на контракти на политически съюзници. Това ще им помогне да изчистят цялата каша.
— И всеки печели?
— Това е идеята, Бразилия се нуждае от чуждестранен капитал. Това е начин да се уверят, че той отива там, където има най-голяма нужда от него.
Бях силно впечатлен.
— Това твоя идея ли беше?
— Да. Или поне структурата на тръста. Много отдавна имах желание да направя нещо такова, но никой не искаше да ме чуе. После Рикардо ме подкрепи и май накрая работата ще стане. Успеем ли да я прокараме през бразилската бюрокрация, искам да кажа.
— Какво представлява тя?
— Ще видиш.
Напуснах салона около шест, доста рано по стандартите на „Декер“. Трябваше да се прибера и да си приготвя багажа, преди да потегля за летището „Хийтроу“. Бях възбуден пред перспективата от пътуването, но и нервен. Нещата се развиваха бързо. Само от три дни на работа, и вече заминавах в командировка! Бях уверен в способността си да схващам нещата бързо при нормални условия, но се страхувах, че в Рио дълбочината на мисълта може да ми изневери. Надявах се Изабел да прояви търпение.
На излизане зърнах Джейми на бюрото му. Той ми махна с ръка.
— Как мина при застрахователната компания? — попитах го.
— Великолепно! Ще отделят сто милиона лири за развиващите се пазари. И това е само началото. Ако им хареса, ще се бръкнат още. Повярвай ми, ще имам грижата да не останат разочаровани.
После забеляза, че съм облякъл сакото си и куфарчето ми е издуто от документи.
— Накъде си се запътил?
— В Бразилия. Рикардо ме помоли да помогна на Изабел по сделката за фавелите.
— Това обещава да е интересно. Изабел е много добра. Можеш да научиш много от нея. Баща й е някаква голяма клечка, банкер, така че всички й стоят мирно. Но не забравяй: не пипай!
Усмихна се.
— О, Джейми. Знаеш ли, тъкмо се сетих. Получих факс на името на Мартин Белдекос. Исках да го обсъдя с теб. Не съм много сигурен какво да правя с него…
В този момент телефонът на Джейми замига и той го вдигна.
— Робърт, здравей. Следобедът стана хубаво събиране, не мислиш ли? — И докато слушаше отговора, ми прошепна: — По-късно.
Личеше, че разговорът няма да свърши скоро, а не исках да пристъпвам от крак на крак и да рискувам да изтърва самолета, така че му махнах и излязох.
Умберто Новаиш Алвеш, финансовият секретар на градската управа на Рио де Жанейро, скочи, протегна ръце към нас и възкликна:
— Изабел! Тудо бем? — Целуна я по двете бузи и продължи да дърдори на португалски.
Изабел се изтръгна от ръцете му и се обърна към мен.
— Умберто, това е моят колега Ник Елиот. Не говори португалски, но английският не е проблем за теб и…
— Абсолютно никакъв проблем! — увери я Умберто и разтърси ръката ми. Заобленото му лице разцъфна в усмивка. — Сядайте, сядайте. Кафе?
