— Не знам. Ще разбера, когато се върнем в хотела. О, между другото, благодаря ти за помощта. Схванал си доста неща. — Тя ме дари със срамежлива усмивка, достойна да умре човек за нея.
— Благодаря — изрекох с дрезгав глас.
Шофьорът се гмурна в трафика на Рио, като минаваше на червено, избягваше на косъм дупките по пътя и проклинаше и ругаеше всички задръствания по пътя. От време на време минавахме през тунели и тогава движението се ускоряваше. Изскочихме пред едно широко езеро. Около него бяха накацали жилищни сгради, а зад тях от всички страни се издигаха високи зелени планини. На върха на една стърчеше статуята на Христос, с ръце, протегнати сякаш да прегърне целия град под себе си. Подминахме езерото, като с голям труд се провирахме през тълпа от любители на джогинг и пешеходци. Две двойки скул пореха вълните на езерото; греблата им се издигаха и загребваха водата в съвършен синхрон. Гледах секващите дъха планини и просто не можех да повярвам, че се намираме в сърцето на града.
Следващите няколко дни в Рио щяха да бъдат трудни. Не ставаше дума само за бизнеса. Бях останал доволен от първата среща и участието си в нея. По-скоро ставаше дума за Изабел. Присъствието й ме притесняваше. Достатъчно беше само да седи до мен и да прелиства някое списание, за да ми секне дъхът. Стигаше ми само да зърна начина, по който захапваше долната си устна, начина, по който косата й галеше врата й, ключиците й, които изпъкваха в горната част на роклята й…
Мислех си, че съм добър в игнорирането на хубавите жени, когато е необходимо. Бях научил на това множество изпълнени с желание двадесетгодишни момичета, влюбващи се в голямата литература, които лесно се впечатляваха от своя преподавател. В академичните среди не се гледа с много добро око на близките взаимоотношения между студентка и преподавател и аз успешно бях успявал да заобикалям подводните ями.
Бях се опитал да завържа разговор с нея в самолета. Не беше се държала грубо, но и не беше приказлива. Беше демонстрирала нещо като срамежлива дистанцираност, която слагаше край на почти всеки започнат разговор, но и я правеше още по-привлекателна. Щеше да е много по-лесно, ако просто ме беше отрязала с някоя приказка от рода на: „Затваряй си устата и ме остави на мира“. Накрая се бях отказал и вместо това се зачетох в разни документи за теглене на заеми, докато накрая предградията на северен Рио де Жанейро не се показаха през илюминаторите на самолета с първите лъчи на утрото.
След няколко минути таксито спря пред двореца Копакабана, сгушен посред безцветни хотели и жилищни блокове, гледащи към знаменития бряг със същото име. Беше четвъртито бяло здание, чиито елегантни черти те връщат към тридесетте години на нашия век, когато дворецът е бил хотел за богати знаменитости. Бях чел, че в него са танцували Фред Астер и Джинджър Роджърс, а Ноел Кауард и Ева Перон са залагали. Таксито спря и в същия момент мъж с безупречно изгладена бяла униформа отвори вратата, а друг взе чантите и куфарите ни. Минахме през рецепцията и тръгнахме през един двор покрай плувен басейн, който хвърляше студени синкави отблясъци върху белите хотелски стени. Самотен плувец се вряза в леко накъдрената му повърхност. Две двойки, едната банкери, а другата туристи на средна възраст, пиеха кафе в сянката на едно голямо дърво. Разбира се, гледката ме остави занемял. Бях пътувал и преди — до Индия, Тайланд, Мароко, но никъде не бях отсядал в нищо по-скъпо от двадесет лири на вечер. Тук сигурно бе много по-скъпо. Изабел, разбира се, познаваше хотела добре и крачеше бързо, без да се оглежда.
Качих се в стаята си, взех една студена бира от минибарчето и излязох на балкона. Под мен се намираше басейнът, а отвъд него, извън спокойните очертания на хотела, покрай постоянния трафик по Авенида Атлантика, се простираше величественият плаж Копакабана. По него се точеха пешеходци и от време на време изпълняваха ритуални прикляквания и протягания на крайниците. Самият плаж беше осеян с кафяви и черни тела. Това беше плаж, където хората правеха какво ли не: играеха волейбол или футбол, продаваха сладолед или шапки, бърбореха или просто седяха и гледаха какво правят останалите. А след тях вече идваше и морето, което ту нежно въздишаше край брега, ту изведнъж се надигаше в бели разпенени вълни, които се сгромолясваха с грохот върху бледия пясък.
Свалих си сакото и вратовръзката, отпих от студената бира, притворих очи и подложих лице под меката топлина на късното следобедно слънце. Ревът на трафика и вълните ме унесе. Бавно започнах да се отпускам.
Бъркотията на последните няколко дни бавно започна да се утаява в мозъка ми. Първата ми седмица в „Декер“ и опитите ми да осмисля всичката нова информация; сложностите на сделката с фавелите; факсът до Мартин Белдекос…
