— Мисля обаче, че си взел правилното решение. Знам, че ми е лесно да го кажа, защото нямам никакви финансови проблеми, но не мисля, че би могъл да работиш в „Декер“ и едновременно с това да си щастлив.
— А какво ще кажеш за себе си?
Тя се усмихна.
— Много неудобен въпрос.
— Съжалявам. Не трябваше да те питам.
— Не, всичко е наред. Мисля, че все още се мъча да докажа на себе си, че мога да върша добре тази работа. Не искам да се предавам. А и понякога, в дни като този, работата сякаш си струва.
— Е, късмет — казах и вдигнах чашата.
— И на теб — отвърна тя и също вдигна своята. — Ще ми липсваш.
Думите увиснаха във въздуха. За миг тя се смути, сякаш искаше да ги върне, но после като че ли размисли и се отказа. Гледаше ме право в очите, сякаш смисълът на думите й би трябвало да ми е съвсем ясен, също както и че тя не дава пет пари, че знам това.
Сърцето ми подскочи. Гъмжилото в ресторанта изчезна от зрението и слуха ми. Остана само Изабел, пред мен.
Мълчахме и двамата. Мисля, че се захилих глупаво. Изабел заби поглед в масата, докато й сервираха супата, после вдигна поглед и ми се усмихна. Сякаш потънах в тази усмивка, в тези големи тъмни очи.
После тя се изкикоти и двамата се отпуснахме и започнахме да ядем.
Пътят на таксито до хотела ни отне половин час. Беше късно, денят се бе оказал дълъг и двамата бяхме уморени. Изабел положи глава на рамото ми и притвори очи. Седях неподвижен, страшно напрегнат от допира на тялото й. Лек аромат на парфюм, който вече свързвах единствено с нея, се носеше около нас. Кичур от тъмната й коса се разпиля по брадичката ми. Не го махнах.
Когато таксито спря пред хотела, тя отвори очи. Беше полунощ. Асансьорът ни чакаше. Този път и двете ни стаи бяха на един и същи етаж. Асансьорът плавно потегли нагоре и Изабел задържа очи върху моите и се усмихна срамежливо.
След една безтегловна минута се озовахме в стаята й. Тя ме гледаше как се събличам. Ръцете ми трепереха от вълнение и възбуда. Пръстите ми не успяваха да разкопчават ризата и панталоните.
Тя се засмя. Дрехите й се плъзнаха от тялото й без видимо усилие. Тя приседна гола на леглото. Единият й крак беше подгънат под нея, малките й гърди бяха вирнати към мен. Целунах я. Устните й бяха меки и податливи, а езикът й — бърз. Тя ме докосна и аз изстенах. Привлякох я към себе си; дланите ми затанцуваха по тялото й. Тя затрепери под ласките ми.
В следващия миг тя ме възседна, тялото й заплува върху моето, обляно в бледото сияние на отсрещната улица. После се отпуснахме. Тя ме загледа с тъмните си очи, полускрити зад кичурите коса. Въздъхна и положи глава върху бумтящите ми гърди.
Притиснах я към себе си.
— Беше чудесно, Ник — каза тя след няколко минути.
— Мммм.
Тя прокара пръст по белега на гърдите ми, той вече бе почти зараснал.
— Не си отивай. — Тя се плъзна по тялото ми и се измъкна от леглото.
Гледах я как прекосява стаята до банята. Тялото й беше гъвкаво и се гънеше, докато вървеше.
След минута тя се върна, наля си чаша минерална вода от бутилката върху бюрото и седна до мен с кръстосани крака.
— Не гледай!
— Извинявай. Трудно е човек да се сдържи.
— Ще получа комплекси заради теб.
— Не ставай глупава. Ти си съвършена.
— Знаеш ли, аз съм може би единствената жена в Рио, която не си е правила козметична операция.
— Наистина ли?
Тя кимна.
— Всяка го прави.
— И какво ще си коригираш?
— О, първо това. — Тя посочи нослето си. — И после — задникът ми има нужда от малко повдигане. Ето тук. Иначе гърдите ми са си наред.
— Да, гърдите ти са наред. Страхотни са — казах със заядлива ирония.
Тя ме цапна с една възглавница.
Седнах до нея и отпих от водата й.
— Знаеш ли, през последните две седмици не можах да разбера какво мислиш за мен.
— Харесвах те — каза тя.
— Надявам се да е така — усмихнах се. — Но се държеше на разстояние. Не мислех, че имам кой знае каква възможност.
— Съжалявам. Прав си. Искам да кажа, че исках да се виждаме повече с теб, но не желаех да завързвам отново връзка на работното си място. Така че… просто бях объркана.
Бях на косъм да я запитам дали именно решението ми за напускане не я е накарало да дойде при мен, но това щеше да е нечестно, а аз определено не исках да бъда нечестен спрямо нея. Особено сега.
Но тя каза „отново“. „Отново връзка на работното си място.“ Ами ако?…
— Джейми ми каза нещо, което не разбирам — казах.
— Това не ме изненадва.
— Ставаше дума за теб и Едуардо.
Изабел отметна глава и се разсмя.
— Но ти не му повярва, нали?
— Просто не можех да си го представя. Виж, да беше Рикардо, по бих му повярвал.
За миг тя се напрегна. При по-обичайни обстоятелства нямаше да го забележа. Но след това, което бях изпитал само преди няколко минути…
— Значи с него?
Първата й реакция беше да го отрече. Но тя проумя, че вече е късно.
— Да.
— О!
— Не продължи дълго.
— Няма нищо. Не си длъжна да ми даваш обяснения. Не ми влиза в работата.
— Не, искам да ти разкажа. Искам да го споделя с някого.
— Добре. Кажи ми.
