Запознахме се с еквивалента на Умберто Алвеш от финансовото министерство на Сао Пауло. Паулистите имаха различен подход при работата си с фавелите, които те наричаха проект „Сингапура“. Явно това беше идея, възникнала и разработена в Сингапур. Проектът беше свързан с това, което те наричаха „вертикализация“ — тоест сриване на временните конструкции и замяната им с модерни многоетажни къщи. Звучеше ми доста по-натруфено от проекта в Рио.
Проектът беше в действие от няколко години, но имаше проблеми с намирането на средства за новите сгради. Гениалната идея на Изабел беше точно начинът за осигуряването на парите от Световния фонд за развитие. А след като сделката в Рио бе пропаднала, тази в Сао Пауло щеше да е първата на пазара, което правеше идеята още по-привлекателна.
Беше петък, а имахме уговорени срещи за следобед и за събота, което показваше желанието, с което бяха изпълнени местните управляващи. С напредването на деня възбудата ни се увеличаваше все повече и повече, защото ставаше ясно, че сделката има реални шансове да се осъществи. От „Блумфийлд Уайс“ нямаше и следа наоколо — след унизителното им оттегляне от сделката за Рио Сао Пауло не искаше и да чуе за тях.
Денят беше тежък, но двамата се справяхме добре. В самолета бях изчел купчината документи, които ми бе събрала Изабел. Бях добре подготвен и двамата действахме в отличен синхрон. Бързо навлязох в ритъма й, а тя се отнасяше с мен като с ценен партньор. Макар и да бях изгубил всякаква лоялност към „Декер“, не исках да подвеждам Изабел, а и освен това ентусиазмът й беше много заразителен. Вярвах в това, което вършеше.
В осем и половина приключихме деня с обещанието на следващия ден в девет сутринта отново да сме в канцелариите на градския съвет. Скочихме в едно такси, обзети едновременно от умора и възбуда.
— Знаеш ли, че в Сао Пауло се намират най-добрите японски ресторанти извън Япония? — попита Изабел.
— Не, не го знаех.
— Искаш ли да пробваме някой?
— Разбира се.
Тя се приведе към шофьора и каза:
— Либердаде.
Таксито ни свали до един оживен уличен пазар. Ароматът от подправки и пържена храна се бе просмукал в топлия нощен въздух. Черни, бели и кафяви бразилци бяха размесени с японци и корейци. Беше особено приятно да гледаме как хората ходят след цял ден, прекаран в автомобилите. Чернокожа жена с изключително телосложение мина покрай нас, повела четиригодишния си син за ръка, улови ми погледа, ухили се и каза:
— Как е, готин?
Извърнах смутено глава; до този момент не ми беше хрумвало, че курва и майка могат да бъдат едно и също нещо.
Изабел ме поведе по една пълна с японци уличка. Предполага се, че в Сао Пауло живеят над един милион японци. Също и толкова на брой от Средния изток. Забелязах реклама за бърза храна, написана на английски и японски. Изглеждаше някак си типично по бразилски.
Стигнахме до извит дървен портал, зад който се намираше малка японска градина. Вътре имаше ресторант, разделен на уютни сепарета. Едър японец боравеше показно с големи ножове. Примигнах, докато го гледах как ги премята из ръцете си — очаквах всеки момент да зърна как някой пръст отхвърча от ръката му в суровата риба, която кълцаше на дъската пред себе си.
Мястото гъмжеше от бразилци от всички разновидности на кожата, но след малко ни настаниха в едно тясно сепаре за двама. Поръчахме бира.
— Е, този път май вече сделката с фавелите е на път да стане — каза Изабел.
— Да. Така и трябва да бъде. Ти го заслужаваш.
— Благодаря. Харесва ми да работя с друг върху това. Обикновено върша цялата работа сама. Но двамата с теб сме отличен екип.
Тя ме дари с окуражаваща усмивка.
— Така е. Жалко само, че няма да мога да я изведа до края с теб.
— Няма да можеш ли? Защо? — Със задоволство видях разочарованието върху лицето й. В действителност аз също изпитах разочарование.
— Възнамерявам да напусна веднага щом се върна в Лондон.
— Наистина ли? Защо?
— Знаеш. Разговаряхме вече за това. Просто не мога да свикна с начина, по който работи Рикардо.
— Разбирам — каза тя и сведе поглед.
Една сервитьорка направи поредната обиколка за събиране на поръчки. След минута разглеждане на менюто поръчах темпура, а Изабел — суши.
— Какво възнамеряваш да правиш?
— Сигурно ще завърша дисертацията си. — Повдигнах рамене. — И ще се опитам да си намеря работа.
— Не говориш особено оптимистично.
— Изобщо не съм оптимист. Нуждаех се от работата в „Декер“. И от парите. Няма да мога да продам апартамента за стойността на ипотеката. Така че ще ми се наложи да го давам под наем, макар че ще ми е нужен доста късмет, за да покривам вноските по ипотеката. А работа много на пазара няма. И все пак няма да е зле да се върна към дисертацията си.
Изабел кимна съчувстващо. Явно й беше трудно да разбере гледната ми точка с баща като нейния и собствения й значителен доход. Изглежда обаче успя.
— Съжалявам, че не се получи, Ник.
— Аз също. Развалих всичко.
