Долових движение пред и зад мен. Този път не извиках на Изабел. Не исках да проверявам нервите на нападателите ни.
След около час теренът започна да се изравнява и ходенето се облекчи. След още десет минути чух командата: „Pare!“ и после „Стоп!“.
С облекчение я изпълних. Останах прав и ми свалиха превръзката.
Намирахме се на някаква много малка поляна в някаква гора. Още беше нощ, но след превръзката на очите ми се стори почти като ден. Между три дървета беше издигната брезентова палатка, а на десетина метра от нея имаше още една. Видях Изабел с още двама мъже. И двамата носеха маски. Мъжът, който ми бе свалил превръзката, стоеше на няколко крачки с револвер, насочен право в мен. Другият сваляше превръзката на Изабел.
Тя се огледа и улови погледа ми. Изглеждаше наред, макар че когато я огледах по-внимателно, сторилото ми се сянка на бузата й се оказа синина. Копелето я беше ударило.
Единият мъж извади белезници и верига от чанта, поставена върху земята, докато другият ни държеше на мушка. Без превръзки на очите ние имахме няколко секунди относителна свобода, преди да ни приковат с белезниците, макар че ръцете ни все още бяха завързани. И към нас беше насочен пистолет.
Изабел трябва да бе видяла възможността, защото когато мъжът се извърна към нея с белезниците, го изрита с всичка сила в слабините.
Другият мъж мигновено насочи пистолета си към нея.
— Не! — изкрещях аз и се хвърлих върху него.
Той се поколеба, преди да дръпне спусъка. Може би не искаше да застреля хладнокръвно жена, не знам. Ударих го с всичка сила по ръката и той изтърва пистолета. Ръцете му бяха по-близо до оръжието от моите и аз само успях да го изритам под храстите миг преди да го докопа.
— Бягай! — изкрещях на Изабел.
От полянката тръгваха две пътеки: едната водеше натам, откъдето бяхме дошли, а другата извеждаше надолу по хълма в противоположната посока. Единият от нападателите ни все още се държеше за слабините и стенеше, другият дращеше под храста за пистолета.
Пътеката се спускаше стръмно надолу по склона и ние се засвличахме надолу — беше ни трудно да пазим равновесие с вързани ръце. Аз се търкалях и подскачах по склона, но Изабел беше по-бавна. Спрях да я изчакам. Тя се спъна в някаква дупка и политна към мен, но изведнъж нещо я дръпна назад. Беше заплела вързаните си ръце в един храст. Задрасках нагоре по склона да й помогна.
Над нас се разнесе трясък: единият от мъжете се затъркаля подир нас. Беше онзи, когото Изабел бе сритала в топките; не изглеждаше да има оръжие.
Ръцете на Изабел бяха оплетени здраво в клоните на храста. Въжето се бе омотало около влажните жилави клони и не можех да го освободя.
— Бягай, Ник! — изкрещя тя.
Не обърнах внимание и бясно задърпах въжето.
— Ник, бягай! Остави ме!
Изправих се и видях единия от нападателите ни само на няколко крачки над нас. После чух крясъка на съмишленика му зад него и острия пукот на изстрел. Погледнах Изабел. Очите й ме умоляваха да бягам. Да остана ли при нея? Нямаше ли да имам повече възможности да я освободя, ако останех с нея, вместо да побягна?
Един господ само знаеше.
— За бога, бягай! — изкрещя тя.
И аз побягнах.
Свлякох се надолу по пътеката и хвърлих поглед назад. Видях двамата мъже спрели до храста, където Изабел бе заплела ръцете си. Молех се да не й причинят зло.
Продължих да бягам, оставяйки късчета от кожата и дрехите си по околните храсти и камъни, като не напусках слабите очертания на пътеката. След десетина минути се спрях да се вслушам след себе си.
Не долавях нищо, освен нощните шумове на гората. Не ме преследваха. Смъкнах се до един ствол да успокоя дишането си.
Над мен високи дървета затъмняваха нощното небе. Беше мрачно и мокро, с всевъзможни тайнствени растения, сраснати в причудливи очертания и форми. Не можеше и въпрос да става да се отклоня от пътеката. Едва ли щях да стигна далеч с вързани ръце. Но ако следвах пътеката, може би щях да изляза на по-голям път или шосе — и нямаше ли просто да ме чакат там да им падна в ръцете? Нямах избор. Трябваше да се придвижвам напред по възможно най-бързия начин, преди да са се организирали.
С облекчение се уверих, че пътеката продължава надолу по склона. Знаех, че ако човек се заблуди в шотландските планини, трябва само да върви надолу и все някъде по пътя ще срещне цивилизацията. Тази теория трябва да беше в сила и за бразилските гори.
Бях почти сигурен, че се намираме в гората Тихука, част от атлантическите тропически гори на запад от Рио. Не можеше да е чак толкова обширна, че да не се натъкна на някое населено място или пътна артерия. Или грешах?
След около половин час стигнах до едно дефиле. Беше осеяно с големи, открояващи се в мрака камъни, през които се провираше поток. Камъните сигурно бяха довлечени от някакъв порой — и не беше чудно при такива дъждове. Само това ми трябваше сега — някой порой.
Реших да изоставя пътеката и да последвам потока — надявах се по този начин да избегна евентуална засада на края на пътеката. Провирането между едрите камъни не беше лесно в мрака и напредвах бавно.