Внезапна мисъл ме прониза. Знаех колко безмилостен може да бъде Рикардо. Разбира се, ако не можеше…
— Не се безпокой. Поискат ли откуп, ще платим — отговори той на неизречения ми въпрос. — Всички служители на „Декер“ са застраховани срещу отвличане в „Лойдс“.
— Не знаех, че сте го направили.
— Е, вече го знаеш. Никога до този момент не ни се е налагало да го ползваме. Но си има процедура. Щом чуем исканията им, ще изпратим посредник. Но след като става дума за Изабел, по всяка вероятност ще се свържат с баща й.
— Аз му казах. Всъщност в момента се намирам в апартамента му.
— Добре. Как го прие? Знае ли как да постъпи?
— Изглежда, сякаш е обмислял всичко предварително за подобен случай. Държи връзка с някакъв консултант по въпросите на сигурността.
— Отлично. А сега, можеш ли да останеш в Рио докато нещата се изяснят?
— Ще се радвам, ако е възможно.
— Добре. Дръж ме в течение.
Успокоен затворих телефона. И Рикардо, и Луиш приемаха ситуацията спокойно. Започвах да вярвам, че животът на Изабел е в безопасност. След като вече знаех, че в Рио това е ежедневие, донякъде се поуспокоих. Ако се придържахме към правилата и ако същото го направеха и нападателите, Изабел щеше да бъде освободена. Но кога? И къде щяха да я държат дотогава? А и аз не бях съвсем щастлив при мисълта, че Рикардо ще използва безкомпромисната си тактика на търговец за освобождаването на Изабел.
Опитах се да се поуспокоя, за да бъда в полза на делото. Не беше лесно. Вълната на тревогата заплашваше да ме залее. Дали нямаше да й причинят вреда? Щяха ли да я пуснат? Щяха ли да се отнасят добре с нея? Защо не бях останал с нея?
Нелсън Зарур дойде в апартамента след половин час. Беше малко странен на външен вид мъж, нисичък, с обло жълтеникаво лице и изпъкнали очи. Носеше яркозелена риза с къси ръкави и жълтеникавокафяви панталони. Луиш бе споменал, че бил пенсиониран полицай.
Луиш ни запозна и помоли Нелсън да говори на английски. Зарадвах се, че включват и мен.
Луиш ме помоли да опиша самото отвличане. Нелсън си водеше бележки в един стар бележник с евтина химикалка, като от време на време ми задаваше уточняващи въпроси.
— Тази област е любимо място за отвличания — каза той. — През последната година там станаха три. Тихи улички в съседство с магистрала. Много удобно. А и гората Тихука сега се използва като междинен пункт за държане на жертвата ден или два, докато я преместят на друго място.
— И така, какво можем да очакваме? — попита Луиш.
— Най-важното нещо, което не бива да се забравя, е, че това е бизнес сделка — започна Нелсън.
Английският му беше бърз и акуратен, макар и със силен акцент. Звучеше ми уверено, а увереността му беше заразителна. Определено знаеше за какво говори.
— Нападателите държат в ръцете си нещо, което е от голяма ценност за вас — продължи той. — И искат да ви го продадат. Могат да го направят само ако това нещо бъде държано в добро състояние. Така че е в техен интерес да държат Изабел в добро здраве.
— Не съм много сигурен, че трябва да мисля дъщеря си за стока, за която трябва да се пазаря — каза Луиш.
— Разбира се, че не трябва. И на това ще разчитат и похитителите. Те ще използват всичко, което могат, за да ви накарат да си мислите, че са изродени садисти, готови да разкъсат дъщеря ви при най-малкия повод. Но те не са такива. Похитителите в Рио обикновено са много рационални хора. Единственото нещо, което ги вълнува, е откупът. Работата ми е да ви помогна да не го забравяте, да се опитвате да поддържате преговорите с тях като търговска сделка и да осигуря безопасното завръщане на Изабел за възможно най-ниската сума.
Той се приведе напред и докосна Луиш по рамото.
— До този момент съм бил съветник при шестнадесет отвличания. С изключение на две от тях при всички останали жертвата беше върната жива и невредима. Шансовете са на наша страна.
Луиш се навъси.
— Това е хубаво да се знае. Но тя да не… искам да кажа, те няма ли…
— Няма начин как да разберем в какви условия я държат — прекъсна го Нелсън. — Това зависи изцяло от похитителите. Но те няма да я докоснат и с пръст. Никога досега не съм имал такъв случай.
Мрачното изражение на Луиш се поразведри. Слава богу, че не ми беше хрумвало, че могат и да я изнасилят. Но имаше вероятност и да го направят, така че поуспокоен изслушах думите на Нелсън.
— Вие трябва да решите дали да съобщите на полицията — продължи Нелсън. — Препоръчвам ви го. Те ще се държат настрана и няма да се намесват в преговорите за откупа. А ако играем открито, вероятността случайно да стане някой е гаф е по-малка.
Луиш се поколеба.
— Но какво ще стане, ако похитителите ни предупредят да не се свързваме с тях?
— Твърде вероятно е да го кажат, но полицията няма да вдига шум. Все пак трябва да направим всичко възможно да ги държим настрана, ако можем. Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре.
— Колко голяма е гората? — попитах. — Мислите ли, че полицията е в състояние да ги открие?
Нелсън поклати глава.
