Беше много приятно за работа местенце, особено през май. На горния етаж на къщата имаше стая за гости. Нагласих си една маса и стол пред прозореца и разположих на масата новия си „Макинтош“, който бях купил в очакване на парите от застраховката. Погледът ми минаваше над короните на ябълковите дървета и стигаше до две ниви с млада ръж и един нисък залесен хълм зад тях. Картината беше рядко идилична. Работех по цял ден, от осем до осем, като прекъсвах по час за обяда с Кейт и Оливър. Успях да се потопя целият в света на Пушкин и да забравя собствения си свят. Рикардо, Едуардо и „Декер“ все още съществуваха някъде, но много далеч.
Единственото, което ми напомняше за тях, беше Джейми, който всяка вечер донасяше със себе си атмосферата на „Декер“. Скоро обаче и това изчезна: той не искаше да разговаряме на тази тема, аз и Кейт също. Атмосферата в къщата се бе подобрила от спора им за моето пристигане. Всяка вечер си прекарвахме много весело — стояхме до късно, пийвахме и разговаряхме. Имах чувството, че всеки ден е празник.
Позвъних на полицейския участък в Кениш Таун да разбера как върви работата по делото номер 152634/Е. Не ме изненадаха с вестта, че все още тъпчат на едно място. Нищо от откраднатите ми вещи не се бе появило на пазара. Бяха разпитали Едуардо, който естествено бе отрекъл всякаква съпричастност към взлома, и не бяха успели да намерят никаква връзка между него и обира, ако не се брояха подозренията ми.
Сещах се от време на време за Изабел, макар и не редовно. Изпитвах горестно чувство на вина заради това, макар и с разума си да разбирах, че така е по-добре за мен. Когато мислех за нея, винаги бях напрегнат, разтревожен, изпитвах чувство на вина, несигурност, гняв. Бяхме прекарали само няколко дни заедно, но непрекъснато се тормозех с въпроса дали връзката ни би могла да оцелее и все повтарях, че всичко би се развило добре. Много добре. И изпадах в гняв, че ми бяха попречили да се убедя в това.
Позвъних на Луиш да го питам дали няма някакви нови вести. Зарадва се на обаждането ми. Каза ми, че бил представил една голяма холандска банка с добри връзки в Бразилия на Умберто Алвеш и предложил да си поговорят за финансирането на сделката с фавелите. Възраждането на сделката щяло да отнеме поне два месеца, но въпреки това Умберто бил оптимист. Зарадвах се, че Рикардо наистина е имал причина да изпадне в гняв.
— Някакви, новини за Изабел?
Последва тежка тишина.
— Нищо — отвърна накрая той. — Нищо.
— Полицията не откри ли нещо?
— Не. — Той млъкна. Изчаках го да продължи. — Тя е жива, да знаеш. Още не са намерили тялото й. Ако беше мъртва, щяха да я открият. Знам, че е жива. Усещам го.
— Моля се да си прав — казах. Бях длъжен да вярвам, че е прав.
Една вечер в края на втората ми седмица в Докенбуш Фарм „Декер“ отново нахлу в живота ми. Джейми се върна от работа доста напрегнат и за пръв път първата чаша вино не успя да прогони напрежението. Беше дошъл моментът да нарушим негласното си табу.
— Какво става? — попита Кейт.
— Лоша работа.
— Какво по-точно?
— На Ник със сигурност ще му хареса. — Той ми хвърли един бърз поглед. — Мисля, че сме изправени пред много сериозни проблеми. Пазарът цяла седмица е в състояние на свободно падане и по всички личи, че това ще продължи и тази седмица.
— Какво се е случило? — запитах го. Съвсем съзнателно бях спрял да чета новините от Латинска Америка във вестниците.
— Мексико рухва. Банки гърмят по цялата страна, правителството пада под огромното бреме на дълг-рефинансирането, за да се справи с положението тази година, и на всички им се е дръпнало лайното.
— А „Декер“ са все още на дълга позиция по онази двумилиардна сделка с Мексико от миналия месец?
— Да, и има още цял куп други неща. Мексико паднаха с двайсет процента и Рикардо продължава да купува още. Разбираш ли, неговата теория е, че САЩ са спасили задника на Мексико през 1995 и сега ще го повторят. От негова гледна точка възможността да изкупуваш на безценица по време на паника е нещо голямо. Да знаеш, че е получил допълнително финансиране от „Шалме“, нали я знаеш, швейцарската банка, която притежава двайсет и девет процента от активите ни. Имаме вече достатъчно мексикански ценни книжа, за да запълним цялата кула Канари Уорф.
— И колко точно е това?
Джейми се присви.
— Имаме дълга позиция от четири милиарда долара по мексиканската сделка и още два милиарда по други.
— Господи! Какво се е случило? Рикардо да не си е изгубил ума?
— Рикардо — не, но Конгресът на САЩ със сигурност. Чувал ли си нещо за закона на Пинък?
— Не.
— Това е един нов закон, който изисква конгресът им да одобрява всеки авариен пакет от помощи, който надхвърля определен обем. Създаден е специално, за да не позволява на американското правителство да измъкне отново Мексико.
— А ще го гласуват ли? Президентът няма ли да наложи вето?
— Казва ли ти някой? Това е свързано с още цял куп други сделки. Нека да кажем, че това прави ситуацията около Мексико още по-неясна. Някои от брейдиоблигациите се сринаха до трийсет процента.
