— Да. Изнесе ни малко слово. Каза ни защо си напуснал. Обясни ни, че няма нищо против хората, които не са съгласни с кодекса на „Декер“, и че ти е дал шанс да си подадеш оставката, който ти не си използвал. Той нямало да толерира човек от екипа да предава останалите. Каза ни, че ти никога повече няма да си намериш работа — нито в Сити, нито в някой университет.
— Джейми! И ти си мълчал? — възкликна негодуващо Кейт.
Джейми само сви рамене.
— Не би могъл да каже нещо, дори и да иска — казах. — Рикардо просто не е такъв човек. А какво мислят останалите? — запитах Джейми.
Той въздъхна.
— Не знам. Всички са много потиснати след това, което стана с Изабел. А и тази мексиканска сделка ни увисна като воденичен камък. Всички знаят, че двамата с теб сме приятели, и избягват да говорят на тази тема с мен. Подозирам обаче, че ще си държат езика зад зъбите. Рикардо беше пределно ясен. Да се държим за него, за да се грижи и той за нас. Зарежем ли го, ще ни сполети същото, което и теб.
Кейт погледна загрижено съпруга си. Джейми избегна погледа й и се втренчи в сиренето в чинията си.
— Мисля, че това спонсориране на Школата за руски изследвания само за да ми отрежат всички пътища за спасение вече прехвърля мярката — казах.
— Така е. И затова похватите му са особено ефикасни. Това е предупреждение към всички останали докъде може да стигне Рикардо с хората, за които мисли, че са го предали. Но това също така е и добра идея. Ще имаме нужда от информация и контакти, за да навлезем в Русия. Старото ти работно място може да ни окаже голяма помощ.
— А боят, дето ми го хвърлиха? Съсипването на апартамента ми? Рикардо спомена ли пред всички и тези факти?
— Съмнявам се дали изобщо знае за това. Тази работа е сто процента дело на Едуардо.
— Джейми, трябва да се махнеш оттам! — заяви разгорещено Кейт. — Особено след начина, по който постъпиха с Ник. Трябва да се махнеш, преди да е станало прекалено късно.
— Вече е прекалено късно — въздъхна той. — Особено сега. Рикардо ще ме дебне и за най-малките признаци на нелоялност.
— Зарежи го! — избухна Кейт. — Просто се махни и точка!
— Не е толкова лесно — каза той. — Тази къща също трябва да се изплаща. Ще ми трябват най-малко две години добри премии, за да се оправя с полицата. Напусна ли, как ще изкарам необходимите пари? Не е особено приятно да имаш Рикардо за враг. Пазарът на латиноамериканските ценни книжа е малък: хората си познават и кътните зъби.
— Би могъл да работиш за „Блумфийлд Уайс“ — каза Кейт. — Ще те глътнат като топъл хляб.
— Да, и ако загубят войната с „Декер“, както върви работата, няма да дадат и пукната пара за мен и се озовавам право на улицата.
— О, Джейми! — изръмжа безсилно Кейт, хвърли салфетката си върху масата и стана.
Двамата с Джейми останахме дълго време в мълчание.
— Съжалявам — наруши го накрая той.
— Не се притеснявай. Свободен съм да сложа кръст на кариерата си. Не е необходимо да слагаш и ти кръст на твоята, само за да си солидарен с мен. Имаш да мислиш за Кейт и Оливър. — „И за амбицията си“ — помислих си. Това му беше истинският проблем и двамата го знаехме отлично. Той се справяше добре в „Декер“ и ако си държеше устата затворена, след няколко години щеше да събере първия си милион. И отчаяно се стремеше към целта си.
Но той също така беше и мой стар приятел. Не исках да го принуждавам да жертва амбициите си заради мен.
Помогнах му да измие съдовете и после си легнах. Кейт повече не излезе от стаята си.
На следващия ден двамата с нея се разговорихме. Джейми бе отишъл на работа, а тя бе откарала Оливър на училище. Времето беше чудесно, слънчево, със слаб ветрец. Седяхме в градината зад къщата и пиехме кафе.
— Знаеш ли, че твоят кръщелник вече си има приятелка? — попита Кейт.
— Наистина ли? Не е ли малко малък за тази работа?
— Мисля, че на тази възраст се привързват много към противоположния пол, а поотраснат ли, вече престават да се интересуват едни от други.
— Как се казва?
— Джесика.
— Хубавка ли е?
— Трябва да питаш Оливър. На мен ми изглежда малко дундеста. Но иначе играят на федербал, така че не мисля да има нещо против нея. Попита ме дали имам нещо против Джесика да идва да си играят. Беше страшно срамежлив и ужасно сладък.
— Е, надявам се да ме представят официално.
Замълчахме. Нещо подплаши враните в близката горичка и те се разкряскаха разтревожено.
— Мислиш ли, че ще я открият? — попита тя.
— Изабел ли?
— Да.
Помислих за момент.
— Да, вярвам. Вярвам, че накрая ще я открият.
— Тя ми изглеждаше страшно мила.
— Така е.
— Обаче ненавиждам жени с фигури като нейната. Изглеждат страхотно каквото и да облекат.
Усмихнах се. Спомних си как изглеждаше Изабел — кожата й, ароматът на тялото й, гласът й. Тя беше жива. Не можеше да е другояче.
Кейт се пресегна и стисна ръката ми.
— Съжалявам за снощи — каза тя. — Но Джейми направо ме влудява. „Декер“ сякаш са му обсебили живота. Понякога ми се струва, че си е продал душата на Рикардо.
