— Затова казах, че има надежда. Само дето тя не е в това, което изтъкваш. Трудите се? Да-да. Мравките се трудят. Лястовиците. Бобрите. Птиците-рибари даже използват малки рибки за стръв — а това е вид планиране. Въпросът е в мащаба и далечината на планирането. Засега то е късогледо. Почти сляпо. Може би причината е в краткия живот. Може би в примитивния егоизъм. Нищо, егоизмът е добра основа за придобиване на разум. Стига да си последователен егоист и да си даваш сметка, че зависиш от много фактори, за които трябва да се грижиш. Разумът е усилие. По-добре хората да се бяха трудили по-малко и повече да мислеха накъде ги води този техен труд… Казваш, учите се от грешките си? Моля те, недей. Цялата човешка история доказва точно обратното и това е банален факт. Една грешка може да не се повтори от едно и също поколение, но следващото вече е готово да пробва същия грешен път на бащите си, защото смята себе си за по-умно от тях. Да не говорим, че проблемите тръгват да се „решават“ чак когато потропат на вратата. Плевене му е майката — плевене навреме. Тоест — планиране, поглед напред във времето, отвъд границите на личното съществуване.
— Няма как, трудът ни е създал от животинското, затова ни е като родилен белег. Инерцията да се върши нещо, преди да се обмисли, е много силна…
— Тук съм съгласен — с това за инерцията. Но не и с предразсъдъка за труда като фактор за начални форми на осъзнаване.
— Тоест?
— Виж какво, и на мен са ми пълнили чутурата в училище с тая пропаганда за труда. Но истината е, че всичко във вселената се развива под действието на една сила, която на разумно равнище се формулира като Обич. То е творческото начало. И в основата си има различни проявления. По отношение на живата материя първичният ѝ аспект знаеш ли какъв е? Нагонът, Радо. Инстинктът за продължение на рода. Стремеж към размножаване. Тази повеля е на молекулно равнище. Гените изискват да ги възпроизведеш. На всяка цена. Дори за сметка на самосъхранението. Видът е над индивида — и това неосъзнато е още силно у човека. Как според теб се е стигнало до очовечаването? Имало е вид прамаймуни с подвижни и ловки крайници. Те развили добро зрение и координация на движенията, защото скачали по дърветата. Част от прамаймуните си останали в горите и се превърнали в съвременните маймуни. Но част от популацията попаднала в степи с висока трева. Онези, които не се изправяли, за да видят дали не се приближава хищник, били изядени и не оставили потомство. Поколение след поколение оцелели двукраките с чифт свободни крайници за вършене на различни дейности…
— Ето, трудът!
— Лесно са щели да закърнеят, Радо, ако не се намесила конкуренцията на мъжкарите за обладаване на женските. Ритуалите за ухажване, това е подтикнало мозъка към развитие. Женските се впечатлявали не само от физическата сила, но и от нещо ново в ритуала на перчене. Животните имат ритуали. Животните използват сигнали за общуване, при това символни сигнали, което си е така наречената „втора сигнална система“. Само дето прачовеците се увлекли по ритуалите малко повече, а и имали ловки ръце. Така е станало с хората. Така е станало и с нас. Само че древните шаркани не са имали ръце, а „магически“ способности. Разчупването на една традиция на чифтосване изисква мъничко повече съобразителност. Новата форма прави впечатление и женската приема акта. После ражда малки с повечко мозък, тоест с предпоставка те да измислят нещо ново в ритуала на ухажването. Например — сплитане на постелка, върху която да се почива по-удобно. Използване на тояга за лов и поднасяне на плячката като дар. Задействала се е обратната връзка между мисълта и ръцете. Издаването на по-различни от обичайните звуци — сиреч пеенето — също е обогатяване на ухажването. Пак обратна връзка — мисъл и звукови послания. Първите думи на прачовеците са били „желая те!“ — израз на една примитивна, плътска обич, която обаче е повлякла и привързаност, и желание да се грижиш по-изобретателно за партньора си. Пришпорената от надпреварата мисъл кой да се изтъкне повече пред женските е повлияла върху мозъка, той се е увеличавал, усложнявали са се невронните връзки, ръцете на мъжкарите са правели по-добри сечива, за да нахранят любимата, а ръцете на женските са започнали да плетат украси, защото и сред нежния пол е имало конкуренция — коя да е по-привлекателна. Трудът е странична дейност, средство за постигане на най-важната цел — да спечелиш партньор, да го омаеш, да станеш единствен за него, така че да ти прощава дребните грешки, да те пощи, да ти танцува и даже пее, когато остарееш и желанието за секс е отминало поради естествени причини… Любовта, Радо, е сътворила всичко.
— А после?
