Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

Иван дойде след пет минути. Докато бе траяло посещението на класната му, той, поради липса на друго помещение, бе стоял навън, до парното на площадката. Поне така бе обещал, че ще направи. И Валентина не се съмняваше, че ще спази обещанието си.

Иван трудно обещаваше. Но, дали от инат, или от много сериозно отношение към клетвеното „обещавам“ — държеше на думата си. Разбира се, бе дете. Случваше се да не успее. И тогава страдаше.

Какъв ли мъж щеше да порасне?

Иван влезе и кротичко застана до шевната машина. Зачопли с пръст ширитите на покривката. Майка му уморено го изучаваше с отсъстващ поглед.

— Мамо?

— Всичко е наред. Може ли да те прегърна? Време е за лека нощ.

Хванаха го отново. В коридора пред самата класна стая. Вкопчиха се в ръцете му, разпънаха го като на кръст и един дангалак тъкмо се канеше да разкървави носа на безпомощната жертва.

Побойниците като диви животни бяха подушили, че новото момче е плячка. Уж бе отстъпчив, а пък взе че не даде на тартора в класа да препише задачите на контролното! Примерно вдигаше ръка в час — многознайко и натегач! Бой за него!

… А Иван продължаваше да чува плача на жабите. Вкусът на чуждото страдание бе неизразимо по-горчив от собствената му болка, която от съвсем малък бе научен да укротява с вълшебните си думички. Самите тях дори бе забравил — вече нямаше нужда от заклинания, контролът беше станал инстинктивен. Затова по-безопасно му се виждаше да понася ударите, ала не и да причинява болка. И когато плачеше под градушката юмруци и чанти, то не бе от това, за което си мислеха нападащите го.

Но точно в този ден му писна да бъде жертва.

Той нададе гневен вой и тръгна в атака. Момчетата, които го държаха, видяха звезди посред бял ден от острите му лакти. Иван се нахвърли върху мъчителите си толкова яростно, че никой не помисли да окаже съпротива. Побягнаха. И тогава той освирепя, че бягат, че не приемат честен бой. Втурна се да ги преследва. Ненадейно станалите плячка хищници потърсиха защита от по-големи свои приятели и Иван налетя на коравите юмруци на батковците, а сетне — върху твърдата мозайка на пода… Падаше — изправяха го с шутове. Той ръмжеше и се хвърляше отново и отново в схватка без никаква пощада, скачаше на крака, заслепен от плесници, задавян от кръвта от носа — и не спираше… Пред това необуздано зверче големите момчета се стъписаха. Той се мяташе в образувания от тях плътен кръг, известен сред любителите на жестоки забавления под името „моряшка топка“, но този път всеки се стремеше не толкова да го цапардоса, колкото незабавно да го отблъсне от себе си. Иван всяваше ужас, но те не можеха и да отстъпят, защото цялото училище ги гледаше… Вече съжаляваха, че са се забъркали в тая каша.

Най-сетне се появиха и учителите. Те едва укротиха истеричния, според преценката им, малчуган. Преди да дойде на себе си, Иван нанесе чувствителни загуби и на възрастните, но отнесе здрав мъжки шамар, който го изтръгна от лудостта му на берсерк. Той застина — изумен и изцеден, обезсилен… Тогава един от онези, с които се биеше, го издебна и с премерен ъперкът го повали на пода. Последната постъпка остана безнаказана — учителите бяха твърде ядосани на Иван, за да обърнат внимание на подлостта. Докато го водеха-влачеха при медицинската сестра, която изми окървавеното му лице и залепи дълбока драскотина на челото, а после го помъкнаха към директора, Иван не можеше да си обясни този последен удар. Плачеше. Никой не разбра защо. Душеше го жалост към всички, които бе напердашил.

Тъкмо това — не носът, не драскотините и синините, не бушонираните очи и скъсаните дрехи — подлостта и смазващият поток от страх, който бе предизвикал, възбудил, отприщил го караха да реве. Както и начинът, по който го съпровождаха — сграбчили за яката като злобно кутре за каишката. Унижението.

Инцидентът се превърна в скандал. Противниците на Иван бяха оставили на бойното поле избити кътни зъби, от близката детска поликлиника заваляха медицински удостоверения за счупени носове, смазани пръсти, очни и бъбречни контузии; пестниците му бяха отворили изискващи сложни шевове аркади и по физиономиите на големите момчета. А хлапакът, който бе автор на последния безчестен удар, изведнъж взе да заеква и да сънува кошмари, които продължиха дълги месеци и го караха да се напикава в леглото.