Родителите на пострадалите подрастващи поставиха пред директора въпроса за пращане на Иван в интернат за трудни деца или нещо такова. Неколцина поискаха обезщетение, заплашиха с адвокати, изразяваха се не с нормални думи, а с чиновнически клишета, сред които най-разбраното беше „причиняване на средни телесни повреди“. За щастие се намесиха двама педагози, които намекнаха пред свиканото събрание, че битите от новия ученик деца системно са го тормозели, така че неизвестно кому би се паднало да получи обезщетение… Стискайки зъби, Валентина опакова предназначените за продажба полуготови дамски костюми и така спечели поддръжница в лицето на съпругата на директора. Възмутените родители, попарени от разкритията, че и техните чеда са се проявили откъм не най-добрата си, меко казано, страна, се задоволиха със санкцията изключване от училището.
По-късно, когато Иван си спомняше случката, той благодареше на съдбата, че не бе успял да запази хладнокръвие в схватката, а бе действал заслепен от емоции. Защото инак щеше да има и строшени на много места кости. Вероятно дори и осакатени.
— Какво се случи, сине? Защо трябваше да преследваш онези деца като дивеч? Та ти дори и месец не изкара в това училище.
— Те почнаха първи.
— И ти тръгна да ги наказваш? Смяташ ли, че си ги научил на нещо? Че не трябва да са толкова зли и глупави, например?
— Не…
— Видя ли? Било е безсмислено.
— Съжалявам, мамо.
— Ох… не е достатъчно. Какво те мъчи, Ванко? Познавам те вече. Кажи какво криеш.
Момчето заби поглед в пода. Валентина го остави да намери нужните думи.
— Страх.
Тя бавно запали цигара.
— От какво се боиш?
Той доверчиво вдигна лице, по което следите от побоя вече бяха едва забележими (а бе изминало едва денонощие от грозната случка!), и простодушно, трогателно отвърна:
— Да не се разболееш и умреш.
Тя тъжно се усмихна.
— Ще се постарая, доколкото зависи от мен, да не правя такива неща. А… какво значи за теб „страх“, сине?
— Срам, мамо.
— Срам?
— Щом някой ме… мрази, значи съм му направил нещо лошо. Нещо съм… виновен. Само че… не знам с какво съм лош. Не разбирам. И не само срам. Болка. Страх ме е от болката. Страх ме е, че когато ударя… ще ги боли.
Тя допуши цигарата и тихо въздъхна:
— Помниш плача на жабите, нали?
— Да…
Синът ѝ бе готов да заридае. Валентина го помилва по рамото и помоли:
— Ванко, опитай се да бъдеш като другите. Наужким. Прави каквото правят те. Така ще ти е по-лесно.
— Ако правя като тях, ще стана като тях.
— Не е задължително. Просто им подражавай. За да престанат да те кълват като бяла врана. За да оцелееш. Защото няма нужда да си направил някому някаква злина. Достатъчно е да отстъпиш, за да се намерят такива, които ще поискат да те мачкат, защото ще си кажат, че отстъпваш от слабост. Така ще искат да се почувстват силни, тъй като в действителност не са. Не си виновен ти. Просто те са такива. Затова… опитай се да приличаш на всички… — Тя извади нова цигара от пакета. — Опитай. И остани какъвто си.
— Като… костенурка? Да се свия?
— Да, с черупка. В черупката.
— Но аз не съм костенурка. Аз съм различен. Наоколо хората са… чужди. Даже не знам КАК са ми чужди. Не съм костенурка.
Валентина мачкаше незапалената цигара. След дълга пауза промълви:
— Не знам какво си. Но знам, че живееш сред костенурки. Не ТЕ са чужди. Може би ТИ си чуждият. Няма да ти го простят. Затова говори като тях. Смей се като тях. Приемай правилата им… а после ги променяй едно по едно, но полека, за да не те усетят. И не мисли като тях, не постъпвай като тях. Не показвай, че си различен. Нека само изглежда отстрани, че си като другите. Разбра ли ме?
— Завинаги ли?
Тя се замисли. И отвърна честно:
— Не знам. Може би, някой ден… Направи го заради мен. Просто се опази! Ако трябва — стани им главатар! Ако в следващото училище ти посегнат — върни им го веднага! Не чакай да трупат смелост и да се съберат на глутница. Опази се, моля те!
Ванко внимателно изучи пукнатините по тавана и накрая кимна:
— Ще се опазя, мамо.
Нямаше представа как точно ще го постигне. Бе свикнал да се усеща неразбираем. Постоянно носеше в себе си чувството на несъвместимост с останалите. Беше толкова естествено за него, също както очевидните неща, че водата е мокра, или че диша даже когато спи. Ето защо преди не се замисляше над това. Но вече пета година, шест дни в седмицата бе принуден да общува с други деца и го забеляза. По-късно Иван щеше да прецени ранния си ученически период като първото докосване до самотата, защото вече имаше как да се сравнява с другите. Неговата постоянно усещана чуждост не пречеше единствено на майка му. И сега се убеди окончателно.
Той усети страха ѝ за него, почувства слабостта ѝ както никога преди.
Затова трябваше да бъде силен. За да я пази. И щом Валентина държеше на него, трябваше да защити себе си.
Бе длъжен.
Не съумя да си го каже. Но и без това не смяташе, че владее думите.
