На новото място, в новото училище Иван не отстъпи при първото спречкване. Изтърпя нанесения му ритник и решително отвърна. Престанаха да го закачат. А и отнякъде по неведоми пътища пристигнаха слухове за предишните му „подвизи“…
Успя да изпъкне и във физкултурния салон. Демонстрацията на физическа сила му спечели уважение, което всъщност никак не ценеше. Започна да подражава на връстниците си. И конфликтите умряха в зародиш. И тогава той получи смътна представа какво е да принадлежиш към някаква общност. Пак след време си даде сметка, че навярно това му е липсвало по един мъчителен начин. А още по-късно разбра, че не то бе основата, ами само един, вярно важен, ала само симптом на някаква друга, по-съществена и невъзпълнима загуба.
В крайна сметка се оказа, че е лесно да имитираш околните, при това достатъчно сполучливо.
Но остана страхът. Прояви се една друга негова страна, досега заглушавана. Беше толкова неясна и безформена… приличаше на изоставеност. Все едно се беше загубил.
А не помнеше да е изпадал в паника, даже когато се залутваше из непознатите улици на новата махала. Защото накрая винаги намираше пътя.
Последва поредното местене. И отново заживяха на село.
Там Иван откри антипода на страха. И въоръжен с новото чувство, излезе победител, въпреки че претърпя тежки загуби.
Но нима само спечелените битки в една война правят някого победител?
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
Беше минал почти цял трийсет и три дневен граморски месец от първите часове на Радослав в Лагера, за които паметта му пазеше откъслечни картини и усещания. Хаос от разположили се на бивак разнорасови въоръжени отряди, шатри, колиби, навеси и просто каруци с разглобени колела; между тях — огньове, животни, жени, деца, прах, тълпи, стада, вождове на различни племена, командири на малки армии, дерящи гърлата си, за да надвикат блеене, мучене, говор, свирня, дрънкане на оръжие, плач на хлапета, звън на камбанки, удари на тъпани, вой на рогове… Дичо ослепя от прах и пушек, оглуша от шум и гълчава, задуши се от воня на какво ли не; над становете се виеха рояци мухи и комари, отгоре печеше двойното слънце… кошмар!
После се появиха командири с големи лунни и слънчеви знаци на гърдите, облечени в доспехи, близки до граморските ризници. Те решително започнаха да разпределят пристигналите войници, като ги строяваха край побити в отъпканата пръст разноцветни знамена. В огромното поле със струпаните по него тълпи бързо кристализираха островчета ред, оформи се някаква структура. Напред-назад щъкаха вестоносци и минаваха под строй групи, чиито оръжия повече ставаха за лопати и кирки, отколкото за алебарди…
Когато дойде време за почивка, Радослав заспа като убит под сянката на голямото зелено платнище, опънато над неговия отряд. Събужда се на няколко пъти, за да отскочи до ямите, изкопани за хвърляне на отпадъци и задоволяване на естествените нужди. И се връщаше да си доспи. За разлика от повечето почиващи грамори, които играеха с двуцветни камъчета или нашарени ашици, като чертаеха за играта мрежа направо върху земята. Колкото и да ги гледаше по време на пътуването насам, Дичо не можеше да схване правилата, затова и предпочете да дреме.
А после, когато ги вдигнаха, слънцето Райко тъкмо залязваше, но наоколо бе светло от факли и огньове. И за изненада на Радослав полето не беше вече просто поле. Опасваха го скачени във верига каруци, чиято редица се губеше в далечината, стърчаха скелета на издигани дървени кули, отрядите строяха бараки. Още по-големи блокхауси, същински бункери, растяха на мястото на грамадни купища дебели дънери. Гора от знамена с всички цветове на дъгата, къси арии от сигнални рогове, отново пушек и сълзи от очите… Не успял да се съвземе, и той заедно с останалите вече мъкнеше талпи, чували с пръст, кошници с камъни… Успяваше само да се изуми на вещата, направо чудотворна организация. Накрая, макар да не се пресили от работа, след петнайсетина часа, по време на които спираха четири пъти, за да се нахранят и отдъхнат, отрядът му се намести да спи под истински покрив. Бараката миришеше приятно на пресни стърготини.
Така започна третият войнишки живот на Радослав, ако бе редно да брои за войниклък незначителното си участие в лунната кампания на една алтернативна своя родина.
Все по-рядко Дичо се сещаше как бе изглеждал Лагерът в първите си дни. Можеше да възпроизведе ясно и отчетливо само един епизод — когато заедно с отряда си участва в изграждането на Периметъра, външната крепостна стена. Тъкмо защото това бе свързано с наистина неочаквано събитие.
Бяха изминали десетина сола — така свикна да нарича дългите кашепски денонощия. Радослав получи заповед да се премести в друго подразделение, заради което се сдоби със зелен пискюл за шлема и се научи да се ориентира в структурата на войската, именувана „Северна армия“.
