Поли беше свръхчовек. Претърколи се й се изправи, като се подпираше на лявата си ръка. Стъпи на крака и се дръпна крачка назад. Замахнах и стоварих мощно кроше върху разбития му нос. Той се залюля и аз го ритнах с коляно в слабините. Главата му се люшна напред и аз използвах това, за да му направя още веднъж номера с цигарата. Главата му политна като камшик назад и аз забих лакът в гърлото му. Скочих с ток върху стъпалото му веднъж, после още веднъж и забих палци в очите му. Той се извъртя настрани, а аз го ритнах изотзад в дясното коляно, кракът му се сгъна и той отново се озова на земята. С левия си крак стъпих върху лявата му китка. Дясната му ръка се мяташе отстрани на тялото напълно безполезна. Беше прикован към земята, освен ако не можеше да вдигне сто и десет килограма право нагоре с опакото на ръката си. Явно не можеше. Стероидите този път не му помагаха много. Така че продължих да тъпча лявата му китка с токове, докато натрошените му кости не се подадоха през кожата. После подскочих във въздуха и се стоварих с цялата си тежест върху слънчевия му сплит. Стъпих обратно на земята и го ритнах в главата — веднъж, два пъти, три пъти. Четвъртият ритник беше толкова силен, че обувката ми се разтвори. Уредът за имейли изхвръкна отвътре, понесе се по асфалта и се спря на същото място, където бе паднал пейджърът на Елизабет, когато го хвърлих от колата. Поли го проследи с изцъклен поглед. Аз го ритнах още веднъж в главата.
Той се надигна и седна. Без да се подпира на ръце, само със силата на огромните си коремни мускули. Сега и двете му ръце висяха безжизнено отстрани на тялото. Сграбчих го за лявата китка и извъртях ръката му назад, докато излезе от лакътя. Поли замахна със счупената си дясна ръка като с плавник и ме перна с кървавата длан. Аз я сграбчих в моята и стиснах натрошените му пръсти. Като го гледах право в очите, доразмазах костите в тях. Той не гъкна. Без да пускам лигавата му от кръв и слуз китка, подпрях ръката му на коляното си и я извих назад, докато и десният му лакът изпращя. После избърсах ръце в косата му и тръгнах към портала, за да вдигна двата колта.
Той се изправи на крака. Доста тромаво, защото и двете му ръце бяха безполезни. Подви крака под задника си и като клатеше тялото си напред-назад, успя да закрепи тежестта си върху тях и да се вдигне. Носът му беше размазан и от него шуртеше кръв. Очите му бяха кървясали и злобни.
— Върви — извиках аз. Бях останал без дъх. — Към скалите.
Той стоеше и ме гледаше като вол, когото са ударили с чук по главата. Устата ми беше пълна с кръв. Имах разхлабени зъби. Не чувствах никакво удовлетворение. Абсолютно никакво. Победата не беше моя. Той сам се бе победил. С каратистките си изпълнения. Ако просто бе замахнал да ме удари, след минута щях да съм мъртъв; и двамата го знаехме.
— Върви — повторих. — Или ще те застрелям.
Брадичката му се надигна въпросително.
— Ще плуваш — казах.
Той не помръдна. Нямах никакво желание да пренасям двестакилограмов труп на сто метра до брега. Разсъждавах трескаво по въпроса. Можех да го вържа за глезените с веригата от портала. Дали кадилакът имаше кука отзад? Не бях сигурен.
— Върви — казах за трети път.
Видях Ричард и Елизабет да се приближават към мен, като минаха през тревата, за да заобиколят Поли отдалеч. За тях той беше някаква митична фигура. Сякаш беше способен на всичко. Влизах им в положението. И двете му ръце бяха счупени, но и аз не го изпусках от поглед, сякаш животът ми зависеше от това. Което си беше така. Само да се засилеше и да ме събореше с тяло, можеше да седне върху мен и да ме смачка с коленете си. Вече се съмнявах, че и с двата колта мога да го убия. Почти си представях как дванайсетте куршума отскачат от туловището му.
— Върви — казах.
И той тръгна. Обърна се и закрачи по алеята за коли. Последвах го на десет крачки разстояние. Ричард и Елизабет се дръпнаха още по-надалеч в тревата. Щом ги отминахме, те се наредиха зад мен. Отначало си мислех да им кажа да не мърдат. После реших, че след всичко преживяно са заслужили да гледат какво ще стане.
Той пресече кръга пред главния вход. Очевидно знаеше накъде го водя. И явно не му пукаше. Подмина гаражите и се насочи право към скалите. Следвах го на десет крачки. Леко накуцвах, понеже дясната ми обувка беше без ток. Вятърът брулеше лицето ми. Морето ревеше и бушуваше. Поли отиде право до улея на Харли. Спря, обърна се и ме погледна.
— Не мога да плувам — каза той. Думите излизаха задавено от устата му. Бях му избил няколко зъба, бях го удрял с лакът в гърлото. Вятърът виеше около него. Повдигаше косата му, от което изглеждаше с още два пръста по-висок. Вълните хвърляха пяна във въздуха.
— Плуване не се предвижда — извиках аз.
