— И така — продължи той, — аз няма да пипам револверите, освен ако не побегнеш. Тогава ще ги вдигна и ще те застрелям в гръб. И ще е справедливо, нали? Така че се бий мъжки.
Не отговорих.
— Мъжки! — повтори той.
Мълчах. Беше ми студено. Бях без палто, без яке.
— Като офицер и джентълмен — каза той.
Гледах го в очите.
— Разбрахме ли се за правилата? — попита той.
Не отговорих. Вятърът духаше в гърба ми.
— Разбрахме ли се за правилата? — повтори той.
— Абсолютно — отвърнах аз.
— Ще побегнеш ли? — запита той.
Не отговорих.
— Мисля, че ще побегнеш — каза той. — Понеже си страхливец.
Не реагирах.
— Офицер страхливец — каза той. — Тиловашка брантия. Пъзльо.
Стоях и го гледах. Можеше да ме нарича както си ще. Дума дупка не прави. С каквито и обидни епитети да ме наречеше, сигурно ги бях чувал стотици пъти по свой адрес. Военните полицаи никога не са били популярни сред останалите в армията. Изключих гласа му от съзнанието си. Вместо това наблюдавах очите, ръцете и краката му. И мислех напрегнато. Знаех вече много за него. И нито едно от тях не вещаеше нищо добро за мен. Беше силен, бърз и напълно луд.
— Гаден АТОО-нецо! — изрева той.
Не уцели, помислих си аз.
— Ей сега ще те сплескам — провикна се той.
Но не помръдна. Аз също. Стоях като закован. Той беше натъпкан до козирката с амфетамини и стероиди. Очите му блестяха.
— Ето ме, идвам — припя той.
Но не помръдна. Беше едър. Едър и як. Много як. Ако ме удареше, щеше да ме повали. А ако паднех, никога повече нямаше да се вдигна. Наблюдавах го. Той се поклащаше на пети и пръсти. И изведнъж замахна. Или по-скоро се престори, че замахва с ляво кроше, но се спря. Аз не помръднах. Стоях като закован на мястото си и го наблюдавах. И мислех усилено. Той беше по-едър и поне с петдесет-шейсет кила по-тежък, отколкото го бе замислила майката природа. Може би с повече. Така че може и да беше бърз, но това нямаше да трае вечно.
Поех си дъх.
— Елизабет ми каза, че не можеш да го вдигнеш — рекох аз.
Той се опули насреща ми. Чувах шума на кадилака. И грохота на вълните. Те се разбиваха някъде зад къщата.
— Доста си порасъл — викнах му аз, — ама не навсякъде. Никаква реакция.
— Хващам се на бас, че кутрето на лявата ми ръка е по-голямо — продължих аз. Вдигнах ръка нагоре и му показах кутрето си, свито на кравай към дланта ми. — И по-кораво — добавих.
Лицето му потъмня. Сякаш се изду от придошлата кръв. Той се втурна към мен. Замахна с ръка. Аз се дръпнах встрани, наведох се под ръката му, после в миг се изправих и се извърнах. Той се закова на място със свити крака и се изви към мен. Бяхме си разменили местата. Сега аз бях по-близо до пистолетите, той видя това и изпадна в паника. Замахна отново. Със същата ръка, по същия начин. Аз отново се дръпнах встрани и се наведох под замаха му. Озовахме се в изходната позиция. С една разлика. Той се бе задъхал, а аз не.
— Ти си една дамска камизолка — казах му аз. Това беше обиден израз, който бях научил някъде като дете. Мисля че в Англия. Нямах представа какво означава. Но при определени хора вършеше добра работа. А Поли беше от тях. Той мигом се втурна към мен. Точно по същия начин както първите два пъти. Този път успях да се извъртя под замахващата му ръка и да забия лакът в ребрата му. Нямаше никакъв ефект. Той се закова на място и мигом се извърна към мен. Аз отново приклекнах и усетих лекия повей, когато огромният му юмрук профуча над главата ми.
Поли вече дишаше тежко, докато аз едва загрявах. Като че ли и този път съдбата ми даваше шанс. Той се биеше много неумело. Повечето прекалено едри мъже не умеят да се бият. Те или плашат противника с ръста си, или ако изобщо се стигне до бой, гледат да го повалят с първия удар. Така или иначе, липсва им практика и издръжливост. А също и сръчност. Не поддържат форма. Разните им там гладиатори и велоергометри не могат да заместят светкавичната бързина, мигновената реакция, изпреварващото мислене, задъхания прилив на адреналин, които определят успеха при уличен бой. И Поли беше идеалният пример за това. От толкова вдигане на тежести се бе дисквалифицирал напълно.
Изпратих му въздушна целувка.
Той вече се носеше към мен като товарен влак. Аз се дръпнах вляво и забих лакът в лицето му, но той успя да ме перне с лявата си ръка и ме събори настрани, сякаш нямах собствено телесно тегло. Паднах на едно коляно, но успях да се изправя и да се извъртя на една страна, преди да ме е цапардосал с поредния си безумен замах. От инерцията тялото му залитна напред и главата му ми попадна на мушката за едно ляво кроше, в което вложих цялата сила и маса на тялото си, от пръстите на краката нагоре. Юмрукът ми се заби в ухото му, той се олюля и аз успях да му нанеса един чудовищен десен прав в челюстта. После отскочих назад, за да си поема дъх и да видя какви поражения съм му нанесъл.
Поражения нямаше.
