— Това му е за пети път — прошепна Доминик. — И за трети, откакто приключиха с кожуха.
— Засега по сценария ли действа? — запитах аз.
— Абсолютно.
Прелистването на вестника продължи двайсетина минути. Виждах, че наистина го чете, не се преструва. Прегледа внимателно всички раздели, освен спортния. Това ми се стори малко необичайно за почитател на „Янкис“. Но после си казах, че един почитател на „Янкис“ едва ли ще иска да чете през цялото време за „Ориолс“.
— Виж сега! — прошепна Доминик.
Той се огледа и измъкна от вестника бежов плик за военна поща. Разтърси вестника с лявата си ръка, за да оправи някаква гънка в хартията. А също и за да отвлече вниманието от онова, което вършеше дясната. Защото в този момент дясната му ръка се протегна и пусна плика в кошчето за боклук до него на плажа.
— Добре изпълнено — казах аз.
— Няма грешка — съгласи се Доминик. — Това момче не е загубено.
Аз кимнах. Наистина си го биваше. Не стана веднага да си тръгне. Поседя още десетина минути, зачетен във вестника. После бавно и внимателно го сгъна, надигна се от мястото си, лениво се приближи към брега и още няколко минути наблюдава яхтите. Накрая се обърна и без да бърза, тръгна към колата си. Вестникът беше сгънат под лявата му мишница.
— Сега внимавай — прошепна Доминик.
Видях го как извади парченце тебешир от джоба си с дясната ръка. Като се преструваше, че се блъска неволно в един стълб, той постави малка чертичка върху него. Беше петата такава чертичка на същия стълб. Пет чертички — пет седмици. Първите четири бяха избледнели до различна степен. Докато ги оглеждах с бинокъла, той стигна до паркинга, качи се на малката си спортна кола и потегли. Насочих вниманието си върху кошчето за боклук.
— А сега какво става? — запитах Доминик.
— Абсолютно нищо — отвърна тя. — За трети път наблюдавам всичко, отначало докрай. Предишните два пъти си загубих цялата неделя. Никой няма да дойде. Нито днес, нито утре.
— Кога прибират боклука?
— На следващия ден, рано сутрин.
— Може и боклукчията да е в играта.
Тя поклати глава.
— Проверих и това. В камиона още с натоварването всичко се пресова на плътна маса и оттам го карат право в пещите за изгаряне.
— Искаш да кажеш, че нашите безценни чертежи се изгарят в пещите на общината?
— Да, за по-сигурно.
— А може би някой от ония яхти се промъква посред нощ на плажа?
— Само ако е невидим.
— Значи може и да няма получател — казах аз. — Може цялата работа да е уговорена отдавна, а междувременно получателят да е арестуван за нещо друго. Или да го е дострашало и да се е измел. Или да е умрял от болест. Може системата отдавна да не действа.
— Смяташ ли?
— Всъщност едва ли.
— Не е ли време да го ударим през палците?
Кимнах.
— Налага се. Аз може да приличам на идиот, но глупак чак не съм. Нещата вече излизат от контрол.
— Може ли да премина към План „Б“?
Кимнах отново.
— Прибери Горовски в ареста и го заплаши с разстрел. После, ако клекне и се навие да им пробутва фалшиви чертежи, може пак да ни стане симпатичен.
— Много е трудно да се направят убедително.
— Кажи му сам да ги начертае. Ако ли не, неговият задник изгаря.
— Или на децата му.
— Родителски неволи — подметнах аз. — Нищо, така ще внимава още повече.
Тя помълча малко. После каза:
— Не искаш ли да идем да танцуваме?
— Тук ли?
— Тук сме далеч от базата. Никой не ни познава.
— Добре.
После си казахме, че е рано за танци, та изпихме по две бири и зачакахме да мръкне. Барът беше малък и тъмен. Червени тухли и дърво. Приятно местенце. Имаше и джубокс. Дълго се подпирахме на него, един до друг, като избирахме песента за първия танц. Спорихме и обсъждахме разгорещено каква да бъде. Изведнъж това придоби огромна важност за нас. Аз се опитвах да разтълкувам предложенията й според темпото. Дали щяхме да се притискаме буза до буза? Или просто щяхме да подскачаме един срещу друг, хем заедно, хем разделени? Накрая, когато въпросът стигна едва ли не до специална резолюция на ООН, аз пуснах монетата си, затворих очи и натиснах едно от копчетата. Случи се „Карамел“ на „Ролинг Стоунс“ — велика песен! Винаги много съм я харесвал. Истината е, че Доминик се оказа доста приличен танцьор, докато аз бях нещо плачевно.
Когато накрая седнахме задъхани и си поръчахме по още една бира, изведнъж се сетих как го вършеше Горовски.
— Не е в плика! — казах аз. — Пликът е празен. Чертежите са във вестника. В спортния раздел. Той нито веднъж не го отвори. Пликът е само за отвличане на вниманието, ако случайно го наблюдават. Всичко е много добре изпипано. Вестника го пуска в друго кошче за боклук, малко по-късно. След като остави знак с тебешира. Може би на излизане от паркинга.
— Ах, дяволите да го вземат! — извика тя. — Загубих цели пет седмици!
— А междувременно някой е получил три комплекта автентични чертежи.
— Тоя е от нашите — каза Доминик. — Или е военен, или е от ЦРУ, или от ФБР. Истински професионалист, иначе нямаше да е толкова печен.
