Може би Дъфи, неофициално и без да оставя следи. Нейният статус в агенцията все пак беше достатъчно висок, за да може някой мениджър в телефонната компания да й дължи голяма услуга, която тихомълком да бъде уредена в нужния момент. Особено ако тази услуга беше ограничена като географски обхват. Ако покриваше само един продълговат скалист нос, вдаден в морето. Както и една-единствена клетъчна антена, някъде по протежение на М-95. Това означаваше да остави пътуващите по магистралата петдесет километра без телефон, но с малко повече настойчивост Дъфи би могла да го постигне. Вероятно. Особено ако услугата бе ограничена не само по обхват, но и по време. Ако прекъсването нямаше да продължава неограничено, а, да кажем, четири-пет часа.
А защо ли Дъфи толкова се бе уплашила от телефоните, та да й трябват четири-пет часа? Само един възможен отговор: тя се страхуваше заради мен.
Бодигардовете бяха избягали.
Време. Разстоянието, делено на скоростта при постоянна посока на движение, е равно на времето. Времето е нещо, което е или достатъчно, или не стига. В конкретния случай не знаех кое от двете. Бодигардовете бяха заключени и изолирани от света в същия мотел в Масачузетс, където бяхме планирали първоначалния осемсекунден удар. Мястото се падаше на около триста километра на юг. Това поне го знаех със сигурност. Фактите са си факти. Останалото са само догадки. Но и от тях все пак можех да сглобя някакъв правдоподобен сценарий. Те са успели някак си да се измъкнат от мотела и да задигнат служебен форд. После сигурно са карали като бесни, да кажем, в продължение на цял час, парализирани от паника. Било им е жизненоважно да се отдалечат достатъчно, преди да предприемат каквото и да е. Отначало може и да са се позагубили сред ония пущинаци. После са налучкали вярната посока и са се добрали до магистралата. Дали са газ и са поели право на север. В един момент са се поуспокоили, видели са в огледалото, че никой не ги следи, намалили са скоростта до позволената и са започнали да се оглеждат за телефон. Но по това време Дъфи вече е била успяла да изключи телефонните връзки с къщата. Действала е бързо. Така че първата им спирка е била само загуба на време. Десетина минути, докато отбият, паркират, позвънят в къщата, позвънят на мобилния, качат се на колата и отново се влеят в движението. После отново в същата последователност на следващия паркинг. Вероятно първия срив на линиите са си го обяснили с нормален технически проблем. Това им е струвало още десетина минути. След което или са се досетили, че има закономерност, или просто са решили, че вече са достатъчно близко до целта, за да стигнат, без да спират повече. Или и двете.
А за да стигнат до целта, щяха да са им нужни около четири часа, отначало докрай. Но четири часа откога точно? От кой момент започваха да текат? Това е, което не знаех. Очевидно от началния момент бяха изминали не повече от четири часа, но и не по-малко от трийсет минути. Оттам следваше, че или имах предостатъчно време, или никакво.
Излязох от банята и погледнах през прозореца. Дъждът беше спрял. Навън бе нощ. Прожекторите на стената бяха запалени и грееха ярко, обвити в мъгла. По-нататък се виждаше само непрогледен мрак. Никакви фарове на кола в далечината. Слязох на долния етаж. В коридора Бек продължаваше да блъска по копчетата на нокията си, сякаш се надяваше от това телефончето да проработи.
— Излизам — казах аз. — Ще тръгна по пътя.
— Защо? — запита той.
— Не ми харесва тая работа с телефоните. Може да е нищо, но може и да е нещо.
— Нещо като какво?
— Не знам — казах аз. — Може би някой идва насам. Ти току-що ми каза колко много хора не ти желаят чак дотам доброто.
— Имаме защитна стена и желязна порта — отбеляза той.
— А лодка имаш ли?
— Не. Защо?
— Защото, ако тези хора стигнат до стената, ще ти трябва лодка. Те могат да те държат обсаден, докато умреш от глад.
Той не отговори.
— Ще взема сааба.
— Защо?
Защото е по-лек от кадилака, помислих си аз. Вместо това казах:
— Защото кадилака го оставям на теб. По-голям е.
— И какво смяташ да правиш?
— Каквото се наложи. Сега аз съм шеф на охраната ти. Може и нищо да няма, но ако има нещо, ще се опитам да те предпазя от него.
— А аз какво да правя?
— Ти стой до някой отворен прозорец и се ослушвай — казах аз. — През нощта на място като това, заобиколено от вода, ще чуеш от няколко километра, ако се стреля. Тогава натоварваш всички в кадилака и даваш газ. Без да спираш. Не се притеснявай, аз ще ги задържа достатъчно дълго, докато се измъкнеш. Имаш ли къде да отидеш?
Той кимна. Не ми каза къде.
— Тогава върви. Ако се изскубна, ще се видим в офиса. Ще отида дотам с колата и ще те чакам. Мини да ме вземеш.
— Добре — каза той.
— А сега се обади на Поли по вътрешния телефон и му кажи да бъде готов да ми отвори портата.
— Добре — повтори той.
