При първото си посещение тя не огледа мястото кой знае колко внимателно, защото се надяваше никога повече да не стъпи тук. И затова склонът се оказва по-висок и по-стръмен, отколкото си го спомня. Може би повече напомня на урва, отвесна скала или бездна, отколкото в спомена й. Единственото, което й навява тези мисли е, че май тук й се събира много свободно падане. Свободно падане в страхотен балистичен стил. Суперготино е, всичко това си е част от работата, казва си тя. Умните колела са много подходящи за целта. Стволовете на дърветата са синкавочерни и не се открояват особено на черносинкавия фон. Единственото нещо, което вижда освен тях, е червеният лазерен лъч на дигиталния спидометър отпред на дъската, който не показва никакви съществени данни. Цифрите треперят и са се превърнали в облак зърнеста червена светлина, а радарният скоростен сензор се мъчи да се закачи за нещо.
Тя изключва спидометъра и се понася в пълен мрак. Втурва се презглава към сладкия бетон на дъното на потока като черен ангел, комуто Всемогъщият току-що е прерязал въжетата на небесния парашут. И когато колелата най-сетне срещат платното, коленете й насмалко не пробиват челюстта. Тя завършва цялата тази гравитационна трансакция не особено възвишено, гадно повлечена от тъмна скорост.
Бележка наум: Следващия път просто скочи от някой шибан мост. Така поне няма да ти наврат невидим кактус в носа.
Тя завива стремглаво зад един ъгъл, килва се така, че едва не забърсва жълтата линия, а очилата й разкриват всичко в сиянието на многоспектрално излъчване. В инфрачервено лагерът на Фалабала представлява бушуваща сияйна розова мъгла, раздирана от нажежените до бяло взривове на лагерни огньове. Цялото това нещо се вихри над неясна синкава настилка, което във фалшивата цветова схема означава, че тя е студена. Над всичко на хоризонта се издигат назъбените очертания на онази шашава импровизирана бариерна технология, в която тия фалабали са такива спецове. Бариера, напълно презряна, прескочена и смело преодоляна от Уай Ти, паднала от небето посред лагера като бомбардировач „Стелт“ с комплекс за малоценност.
След като вече сте в самия лагер, хората изобщо не ви забелязват, нито пък им пука кой сте. Няколко човека я виждат, наблюдават я как се плъзга покрай тях, обаче не се шашкат. Сигурно тук идват много Куриери.
Много смахнати, лековерни Куриери, пиячи на „Куул ейд“. Тия тук не са достатъчно отракани да забележат, че Уай Ти е от друга порода. Но това е чудесно — засега тя минава метър, стига да не огледат оборудването на новата й дъска.
Огньовете осигуряват достатъчно от добрата стара обикновена видима светлина, за да разкрият това окаяно местенце такова, каквото е: тайфа умопобъркани бойскаути, събор без значки за заслуги и хигиена. Където върху видимото се наслагват инфрачервените лъчи тя вижда и неясни, призрачни червени лица, които изплуват от сенките там, където невъоръженото й око би видяло само мрак. Тези нови нощни очила й струват голяма пачка от мафиотските дрогаджийски пари. Тъкмо онова, което имаше предвид мама, като настоя щерка й да си намери почасова работа.
Някои от хората, които бяха тук последния път, сега ги няма. Има няколко нови, които тя не познава. Има даже и двама-трима в усмирителни ризи. Тази мода е запазена за онези, които са напълно извън контрол и се тръшкат и въргалят по земята. Има и неколцина обхванати от гърчове, които обаче не са чак толкова зле, и един-двама просто изперкали, като обикновените стари деградета, които можете да видите в „Дремни и продължи“.
— Хей, вижте! — подмята някой. — Нашата приятелка Куриерката! Добре дошла, приятелко!
Течните й стави са открити, подръка, и добре разклатени преди употреба. На китките си има високоволтови ултрамодни метални маншети за в случай, че някой се опитва да я стисне за същите. И палка-зашеметител в ръкава. Само най-първобитните задръстеняци носят огнестрелно оръжие. С пистолетите работата много се проточва (трябва да чакаш на жертвата да й изтече кръвта и да умре), но по парадоксален начин те доста често трепят хора. Но никой няма да те тормози, ако го фраснеш с палка-зашеметител. Поне така твърдят рекламите.
Така че не че се чувства точно уязвима, но все пак би искала да избере мишената си. Затова поддържа скорост, подходяща за бягство, докато намери жената с дружелюбния вид — плешивата мацка със съдраната имитация на тоалет от „Шанел“. После връхлита към нея.
— Аре в гората — предлага й Уай Ти. — Искам да си поговорим за това какво става с остатъците от мозъка ти.
Жената се усмихва, изправя се с мъка на крака с добродушната непохватност на дебил в добро настроение.
— Обичам да говоря за това — казва тя. — Защото вярвам в него.
