Течните стави се изстрелват от кутията в дълга, тясна неоновозелена струя, и когато тя удря в лицето онзи с иглата, той отмята глава назад, сякаш току-що са го фраснали между очите и се строполява, без дори да гъкне. После, за всеки случай, обстрелва и Върховния жрец. Жената просто стърчи там, като че изпаднала в пълен потрес.
Уай Ти изскача от каньона толкова бързо, че когато се стрелва сред движещите се коли, направо хвърчи. Веднага щом се лепва здраво за един нощен танкер, натоварен с марули, тя звъни на мама.
— Мамо, чуй ме. Не, мамо, зарежи бученето. Да, пътувам със скейтборда по магистрала. Но, мамо, изслушай ме за секунда…
Принудена е да затвори телефона на дъртачката. С нея е невъзможно да се говори. После се опитва да установи гласова връзка с Хиро. Това отнема няколко минути.
— Ало! Ало! Ало! — крещи тя, после чува бибипкането на клаксон — от телефонната слушалка.
— Ало?
— Уай Ти е.
— Как е? — този тип вечно изглежда прекалено лежерен в личните си дела. Тя не иска да му обяснява как е. Отново чува бибипкане на клаксон някъде около Хиро.
— Хиро, ти къде си, по дяволите?
— Разхождам се по една улица в Ел Ей.
— Как така вървиш по улицата и в същото време си в Метавселената? — и тогава ужасяващата реалност достига до съзнанието й. — Ти да не си станал гаргойл?!
— Ами… — проточва Хиро. Колебае се, срам го е, все едно още не му е хрумвало, че действа тъкмо като такъв. — Не е точно като да си гаргойл. Помниш ли като ми мрънкаше, че съм харчел всичките си пари за компютри?
— Да.
— Реших, че не харча достатъчно. И затова си купих машина, която се носи на кръста. Най-малката, произвеждана някога. Вървя по улицата, а това нещо ми е закачено на корема. Много е готино.
— Ти си гаргойл.
— Да, ама не е като всичките тия машинарии да са накачени по цялото ти тяло…
— Ти си гаргойл. Слушай, говорих с една от ония търговци на едро.
— Така ли?
— Каза, че навремето била хакер. Видяла нещо странно на екрана на компютъра си. После се разболяла, влязла в тая секта и накрая се намерила на Сала.
— На Сала. Говори ми.
— На „Ентърпрайз“. Точат им кръвта, Хиро. Източват я от телата им. Заразяват хората, като им инжектират кръв от болни хакери. А когато вените им се калцират като на наркомани, ги пускат и ги пращат да бачкат на континента — да пласират на едро.
— Хубаво — казва той. — Информацията си я бива.
— Тя казва, че видяла някакви точици на екрана си и това я разболяло. Знаеш ли нещо по въпроса?
— Да. Вярно е.
— Вярно ли е?
— Да. Но ти не се тревожи. Засяга само хакерите.
Цяла минута тя не може и дума да обели, толкова е вбесена.
— Майка ми е програмистка при федералните, тъпако! Защо не ме предупреди?
Половин час по-късно тя си е у дома. Този път не си прави труда да се преоблича в шикозното маскировъчно костюмче — нахлува в къщата в първично, гадно черно. На влизане пуска дъската на пода. Грабва от полицата една от антикварните рядкости на мама — тежка кристална купа, всъщност чиста пластмаса, с която я удостоиха преди две години, задето се беше подмазвала на шефа и беше минала всичките тестове с детектора на лъжата, и влиза в кабинета й.
Мама е там. Както винаги. Работи на компютъра. Но в момента не гледа екрана — преглежда някакви бележки в скута си.
Щом мама я поглежда, Уай Ти мята купата със замах. Купата прелита над рамото на мама, отскача от масата на компютъра и се врязва в монитора. Грандиозен резултат. Уай Ти винаги е искала да го направи. Спира за няколко секунди, за да се възхити на творението си, а мамичка я тресат всякакви шантави емоции. Каква е тая униформа? Не ти ли казах да не караш скейтборда по истински улици? Не бива да разхвърляш неща из къщата. Това ми е много ценно. Защо счупи компютъра? Правителствена собственост. Какво изобщо става тук?
Уай Ти знае, че това ще продължи още няколко минути, затова отива в кухнята, налива си сок и оставя мама да й върви по петите и да каканиже зад гърба й.
Най-сетне мамичка млъква, победена от стратегията на мълчание на Уай Ти.
— Току-що ти спасих скапания живот, мамо — осведомява я Уай Ти. — Можеш поне да почерпиш една бисквитка.
— За какво говориш, по дяволите?
— Ако вие, хората на определена възраст, се понапънехте да държите връзка с елементарните неща от днешния ден, нямаше да се налага децата ви да вземат такива драстични мерки.
Земята се материализира — върти се величествено пред очите му. Хиро се пресята, хваща я и я завърта, за да огледа Орегон. Нарежда й да разкара облаците, тя го изпълнява и му осигурява кристален изглед към планините и морския бряг.
Там, на двеста-триста километра от орегонското крайбрежие, върху лицето на водата се издува зърнест фурункул. Направо да речеш, че загноява. Сега той отстои на около триста-четиристотин километра от Астория и се придвижва на юг. Което обяснява защо Хуанита замина за Астория преди два дни: искала е да се добере по-близо до Сала. Защо, никой не знае.
