Уай Ти не си губи времето с приказки — направо хваща жената за ръката и я помъква нагоре по склона, към ниските шубраци, далеч от шосето. Не вижда розови лица да се спотайват в инфрачервения спектър — трябва да е чисто. Но зад нея има две-три — шляят се небрежно и не поглеждат към нея, все едно току-що са решили, че е време да се поразходят из гората посред нощ. Единият е Върховният жрец.
Жената е вероятно около двайсет и петгодишна, висока и дългуреста, хубавичка, но не красавица. Сигурно е била енергична, но не и резултатна нападателка в училищния баскетболен отбор. Уай Ти се настанява на един камък в мрака.
— Имаш ли някаква представа къде се намираш? — пита Уай Ти.
— В парка — отговаря жената. — С моите приятели. Ние помагаме за разпространението на Словото.
— Как попадна тук?
— От „Ентъпрайз“. Там ходим да се учим.
— Искаш да кажеш, от Сала? Салът „Ентърпрайз“? Оттам ли идвате всичките?
— Не зная откъде сме дошли — отговаря жената. — Понякога ми е трудно да си спомням. Но това не е важно.
— Преди къде си живяла? Не си израснала на Сала, нали?
— Бях системен програмист за „3върс Систъмс“ в Маунтин Вю, Калифорния — отвръща жената, като изведнъж превключва на идеален, нормален английски.
— Как тогава попадна на Сала?
— Не знам. Старият ми живот приключи. Започна новият ми живот. Сега съм тук. — Пак заговори на бебешки.
— Какво е последното нещо, което си спомняш отпреди края на стария си живот?
— Работих до късно. Имах компютърни проблеми.
— Само това ли? Това ли е последното нормално нещо, което ти се е случило?
— Системата ми преживя срив — обясни тя. — Видях точици на екрана. И после ми стана много лошо. Отидох в болницата. Там, в болницата, срещнах един мъж, който ми обясни всичко. Обясни ми, че съм била окъпана в кръвта. И че сега принадлежа на Словото. И изведнъж проумях всичко. А после реших да отида на Сала.
— Ти ли го реши или някой реши вместо тебе?
— Исках го. Там ходим ние.
— Кой друг беше на Сала с тебе?
— Други хора като мен.
— Какви като теб?
— Всичките — програмисти. Като мен. Видели Словото.
— На компютъра ли са го видели?
— Да. Или понякога на телевизионен екран.
— Какво правеше ти на Сала?
Жената запрята ръкава на дрипавата си дреха и показва ръка, цялата в белези от игли.
— Дрогирала си се?
— Не. Давахме кръв.
—
— Да. Понякога пишехме и програми. Но само някои от нас.
— Откога си тук?
— Не знам. Преместват ни тук, когато вените ни вече не стават за нищо. Просто вършим разни неща, за да помогнем за разпространението на Словото — мъкнем предмети, издигаме барикади. Но не прекарваме особено много време в труд. През повечето време пеем песни, молим се и разказваме на другите хора за Словото.
— Искаш ли да се махнеш оттук? Мога да те измъкна.
— Не — отвръща жената. — Никога не съм била по-щастлива.
— Как можа да го кажеш? Била си хакер, голяма клечка. Сега си отрепка, ако бъда искрена.
— Няма нищо, не ме обиждаш. Когато бях хакер, всъщност не бях щастлива. Изобщо не се замислях за важните неща. Бог. Раят. Духовното. Трудно е да мислиш в Америка за подобни неща. Просто ги изтласкваш настрани. Но именно те са важните неща — не програмирането на компютри или правенето на пари. Така мисля аз.
Уай Ти държи под око Върховния жрец и приятелчето му. Все повече се приближават, стъпка по стъпка. Вече са толкова близо, че тя подушва какво са вечеряли. Жената полага длан на раменната подплънка на Уай Ти.
— Искам да останеш тук с мен. Искаш ли да слезем долу и да пийнем нещо? Сигурно си жадна.
— Тря’а да бягам — Уай Ти се изправя.
— Налага се да се противопоставя — обажда се Върховният жрец, като пристъпва напред. Не го казва сърдито. По-скоро се мъчи да се държи като таткото на Уай Ти. — Не това е правилното решение за теб.
— Ти какво си, да не си ролеви модел?
— Добре, не си длъжна да се съгласяваш. Но хайде да слезем долу и да поговорим за това край огъня.
— Хайде да се разкараме по-далечко от Уай Ти, преди да е влязла в режим на самозащита — тросва се тя.
И тримата фалабали се отдръпват от нея. Много са сговорчиви. Върховният жрец вдига умолително ръце.
— Извинявам се, ако си се почувствала заплашена — казва той.
— Просто сте малко смахнати — отвръща Уай Ти и отново превключва очилата си на инфрачервено.
В инфрачервените лъчи тя вижда, че третият фалабала, който придружава Върховния жрец, държи в ръката си нещо дребно и необикновено топло.
Тя насочва към него фенерчето си и тънкият жълт лъч го осветява до кръста. Мъжът е мръсен, сиво-кафяв на цвят и почти не отразява светлината. Но там проблясва нещо лъскаво и червено — рубинено острие.
Подкожна игла. Спринцовка, пълна с червена течност. Инфрачервената светлина показва, че е топла. Прясна кръв.
Тя не го проумява съвсем — защо тия пичове ще се разкарват със спринцовка, пълна с прясна кръв. Но е видяла достатъчно.
