Собствено правосъдие полностью

— Не знам. Накъдето ме отвее вятърът.

— И все пак?

— Всеки си мечтае за нещо. Може би в Калифорния. Нещо свързано с киното. Висок съм, изглеждам добре.

Защо да не опитам да стана дубльор или нещо подобно?

— Ами колеж? — попита с въздишка Аби. — Такава мечта не е ли минавала през дебелата ти глава?

— Мамо, вече сме говорили на тази тема.

— Аз съм говорила, докато ти предпочиташе да мълчиш.

— Ако не беше травмата в коляното, сега щях да играя в отбора на Техническия университет във Вирджиния. Но не се получи. И какво толкова ще ми донесе ученето? Забрави ли, че едва избутах гимназията?

— Ти не си глупав.

— Никога не съм твърдял противното. Но просто не си падам по книгите.

Аби се извърна към Стоун.

— Ти учил ли си в колеж?

— Имах такива намерения, но вместо това се озовах в армията — рече той.

— Във Виетнам ли?

Той кимна.

— Ето защо се биеш като дявол! — ухили се Дани. — Дано не си от онези шантави ветерани с метална пластина в главата! Нещо като подвижна бомба със закъснител, а?

— Не се шегувай с тези неща, Дани — смъмри го майка му. — Човекът се е сражавал за страната ни.

— Успях да се прибера у дома без пластини — усмихна се Стоун.

— Раняван ли си? — попита с интерес младежът.

— Мисля, че майка ти е права за колежа — смени темата Стоун.

— Хубаво де, готов съм да се запиша веднага. Трябва ми само един чек за сто бона и веднага потеглям за Харвард.

Аби понечи да каже нещо, но в същия момент вратата се отвори и разговорите моментално стихнаха. На прага стоеше едър мъж с безупречна униформа и леко наклонена широкопола шапка. Загрубялото му лице беше насечено от бръчки, но беше хубаво — с решително вирната брадичка, наподобяваща долната част на средновековен шлем. Под шапката се виждаха гъсти черни къдрици. Пръстите на дясната му ръка върху кобура приличаха на ноктите на лешояд, докопал жертвата си.

Очите му бавно обходиха заведението и се спряха на Аби Райкър. На лицето му се появи усмивка. После съзря Стоун и усмивката се стопи.

Алекс Форд напусна Вашингтонското оперативно бюро на Сикрет Сървис с намерението да хапне нещо.

— Имате ли една минута? — пристъпи към него непознат мъж със служебна карта в ръка.

Алекс видя трибуквеното съкращение и сърцето му се сви.

Ето, започва се.

— За какво става въпрос, агент Нокс? — попита той, въпреки че вече знаеше отговора.

— Трябва да поговорим.

— Сега ли?

— Сега.

Тръгнаха към близката градинка. Нокс седна на една свободна пейка и му посочи мястото до себе си. Говори в продължение на няколко минути, общо взето, за неща, които вече бяха известни на Алекс.

— Вашият приятел не си е у дома — констатира в заключение той.

— Така ли? Напоследък не съм се отбивал да го видя.

— Но според моята информация сте се отбили да видите дамата, която е живяла там. Интересното е, че тя също е изчезнала. Какво ще ми кажете за нея?

— Не мога да ви кажа много.

— Да започнем с името й.

Алекс си пое дъх. Нещата се усложняват с тревожна бързина.

— В какво е замесена тя? А приятелят ми?

— Точно това се опитваме да разберем. Името й?

— Сюзан. Сюзан Хънтър.

— Знаете ли къде е?

— Не.

Поне това отговаря на истината.

— Какви са отношенията ви с нея?

— Чисто приятелски.

— А защо е заминала вашата приятелка?

— Кой я знае? Тя си е такава — днес е тук, утре я няма.

— Другият ви приятел Оливър Стоун е получил награда лично от директора на ФБР за разкриването на шпионска мрежа тук, във Вашингтон.

— Вярно е. Самият аз участвах в заключителната фаза на операцията, но главната заслуга е негова.

— Освен това е имал палатка в парка „Лафайет“, където е бил сред протестиращите срещу политиката на Белия дом. Работи в някакво гробище, а през свободното си време разкрива шпиони. Доста интересни занимания.

— Той е интересен човек.

— Разкажете ми още нещо за този интересен човек. Например за връзката му с Картър Грей.

— Картър Грей ли? — попита Алекс, опитвайки се да разиграе учудване, въпреки че мишниците му вече бяха влажни от пот. Заблуждаването на федерален агент бе тежко нарушение на закона. Всяка изречена дума означаваше още по-дълбок гроб за професионалната му кариера.

— Точно така, Картър Грей — кимна Нокс. — Стоун се е срещнал с него в нощта, в която е бил взривен домът му. На другия ден вие сте се появили там в компанията на Стоун. Така твърдят агентите на ФБР, които са ви придружавали.

— Вярно е. Стоун ми спомена за срещата си с Грей, но без да навлиза в подробности. После ме помоли да го придружа. Мисля, че това е всичко.

— Откъде се познавате с него?

— Познават го всички, които охраняват Белия дом. Присъствието му в парка „Лафайет“ продължи доста време.

— Случайно да знаете истинското му име, а не псевдонима, заимстван от известния кинорежисьор?

— Не, не го знам.

— Струва ми се, че един служител на Сикрет Сървис би трябвало да е доста по-внимателен. Човекът стои с месеци пред входа на Белия дом, а вие дори не знаете истинското му име.