Отвори им стройна, атлетична млада жена, облечена с черен клин и прилепнала спортна блуза без ръкави. Руменината на лицето й подсказваше, че наскоро е полагала физически усилия.
— Никола Адамсън?
— А вие сте?
Брайънт показа служебната си карта, преди да представи и двамата.
Жената отстъпи встрани и ги покани в просторен апартамент, който заемаше целия етаж от сградата.
Ким стъпи на пода от буков ламинат, който стигаше чак до кухненската част.
Пред една от стените, на която беше закачен голям телевизор с плосък екран, бяха разположени по диагонал бели кожени дивани. Под екрана имаше различни електронни уреди, вградени в стената. Никъде не се виждаха жици и кабели.
В тавана беше монтирано точково осветление, а няколко кръгли лампички бяха вградени над облицованата с камъчета камина.
Стъклена маса за хранене, заобиколена от столове от тиково дърво, обозначаваше края на всекидневната. Веднага след това ламинираният под преминаваше в каменни плочи.
Ким прецени, че се намираше сред около 140 квадрата жилищна площ.
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене — чай, кафе?
Ким кимна.
— Кафе, колкото може по-силно.
Никола Адамсън се усмихна широко.
— Един от онези дни, така ли?
Жената се отправи с леки стъпки към кухнята, обзаведена с лъскави бели шкафове с акценти от кафяво дърво.
Ким не отговори и продължи да се разхожда наоколо. Цялата лява стена представляваше голямо стъкло, прекъснато единствено от няколко каменни подпори. Отвъд нея се простираше тераса и дори без да излиза на нея, Ким можеше да види гледката към канала "Бриндли Луп".
В другата част на помещението Ким видя пътека за бягане, отчасти скрита зад параван в ориенталски стил. Помисли си, че ако наистина се налагаше човек да се упражнява, със сигурност нямаше по-добър начин за това.
Жилището изглеждаше доста впечатляващо за жена на двадесет и няколко години, която в ранния следобед си беше вкъщи.
— С какво се занимавате? — попита направо Ким.
— Моля?
— Доста хубаво място. Просто се чудех как успявате да си го позволите.
Чувството за такт на Ким я беше напуснало някъде около единадесет сутринта. Денят се очертаваше да бъде доста дълъг, а жената или щеше да й отговори, или — не.
— Не мога да разбера какво значение има това, при положение че работата ми е напълно законна, но ще ви кажа — работя като екзотична танцьорка и по една случайност съм доста добра в това.
Ким предположи, че жената говори истината. Движенията й бяха природно грациозни и гъвкави.
Тя донесе поднос с две порцеланови чаши, от които излизаше пара, и бутилка вода.
— Работя в "Роксбърг" — каза тя, сякаш това обясняваше всичко, и Ким я разбра.
Клубът беше достъпен само за членовете му и предоставяше забавления за възрастни с големи възможности. Строго спазваната политика на клуба гарантираше редки посещения от местната полиция, за разлика от другите подобни клубове в центъра на Бирмингам.
— Знаете ли защо сме тук? — попита Брайънт.
След като беше допуснал грешката да се облегне назад в луксозния диван, сега се опитваше с всички сили да се надигне, преди да потъне целият в тапицерията.
— Разбира се. Не знам дали ще успея да ви бъда полезна, но можете да ме питате за каквото прецените.
— На каква възраст бяхте, когато живеехте в дома в Крестуд?
— Аз живях там повече от веднъж. Откакто сме навършили две години, двете със сестра ми постоянно бяхме прехвърляни напред-назад в системата.
— На колко години сте на тази снимка? — попита Ким, като посочи една снимка със сребърна рамка, поставена на масичката до нея.
Двете момичета бяха напълно еднакви, точно както и дрехите им. И двете бяха облечени с колосани бели училищни ризи от магазина за безплатни униформи. Ким си спомняше много добре както униформите, така и безплатните подигравки, които вървяха в комплект с тях.
Двете момичета имаха и еднакви вълнени розови жилетки, с избродирано цвете от лявата страна. Бяха абсолютно идентични, с изключение на прическата. Русите къдрици на едната падаха свободно покрай лицето й, а на другата бяха вързани във висока опашка.
Никола протегна ръка към снимката и се усмихна.
— Толкова добре помня тези жилетки. Бет изгуби своята и вземаше моята, без да ме пита. Беше единственото нещо, за което се карахме.
Брайънт отвори уста, но изражението на Ким го накара да замлъкне. Лицето на жената се беше променило. Вече не гледаше самата снимка, а отвъд нея.
— Може и да не им личи, но тези жилетки бяха безценни за нас. Веднъж на Мери й трябваха доброволци, за да избършат стените. Бет и аз се съгласихме, защото Мери беше добра жена и даваше всичко от себе си. В края на деня ни даде няколко паунда заради усилията ни.
Никола най-сетне вдигна поглед. Лицето й беше едновременно тъжно и изпълнено с копнеж.
