— Не можете дори да си представите как се почувствахме. Още на следващата сутрин отидохме на пазара в Блекхийт. Цял ден разглеждахме сергиите и се чудихме какво да си купим. В крайна сметка не бяха важни толкова самите жилетки, колкото фактът, че бяха чисто нови и наши. Не ни бяха подарени от по-големите момичета и не бяха взети от благотворителния магазин за дрехи втора употреба. Бяха нови и бяха наши.
От дясното око на Никола се изплъзна една сълза. Тя върна снимката обратно на място и избърса бузата си.
— Звучи глупаво и няма как да разберете наистина…
— Аз мога — каза Ким.
Никола се усмихна снизходително и поклати глава.
— Не, наистина не можете…
— Наистина мога — повтори Ким.
Никола я погледна в очите, задържа с погледа си нейния и след няколко секунди кимна.
— За да отговоря на въпроса ви, на тази снимка бях на четиринадесет години.
Брайънт погледна Ким и тя му направи знак с ръка да продължи.
— Живели ли сте в друг дом за изоставени деца, освен в Крестуд?
Никола кимна.
— Нашата майка беше пристрастена към хероина и колкото и да ми се иска да кажа, че е полагала усилия, за да се справи, не мога да го направя. Докато навършим дванадесет години, живеехме в различни приемни семейства, домове за изоставени деца или при майка ни, когато успееше да се изчисти и да ни вземе при себе си. Не помня всичко с големи подробности.
Ким прочете в очите й, че всъщност не й беше никак трудно да си спомни всичко.
— Но двете бяхте заедно? — каза Ким, като погледна към снимката.
В продължение на шест години тя също беше изпитвала това чувство.
Никола кимна:
— Да, бяхме заедно.
— Госпожице Адамсън, имаме основание да вярваме, че едно от заровените тела принадлежи на някой от обитателите на дома в Крестуд.
— Не — каза тя и поклати глава. — Не може да е вярно.
— Помните ли нещо от престоя си там, което би могло да ни помогне?
Очите на Никола сякаш преглеждаха спомените й. И Ким, и Брайънт замълчаха.
Никола бавно поклати глава:
— Наистина не мога да си спомня нищо. Двете с Бет не общувахме много с другите. Не мога да ви помогна.
— Ами сестра ви? Мислите ли, че тя би могла да знае нещо?
Никола сви рамене и в този момент мобилният телефон на Ким звънна. Две секунди по-късно зазвъня и телефонът на Брайънт. И двамата започнаха да ровят в джобовете си и ги изключиха опипом.
— Извиняваме се за прекъсването — каза Брайънт. — Докъде бяхте стигнали?
— Може Бет да успее да си спомни нещо. В момента живее при мен — Никола погледна часовника си. — Ако искате да я изчакате, би трябвало да се прибере след около половин час.
Телефонът на Ким започна да вибрира в джоба й.
— Не, няма нужда — каза тя и се изправи.
Брайънт също стана и подаде ръка.
— Ако се сетите за нещо моля, обадете ни се.
— Разбира се — каза тя и ги изпрати до вратата.
Ким се обърна и реши да си опита късмета.
— Спомняте ли си някое от момичетата да е обичало да носи мъниста?
— Мъниста?
— Да, може би на гривна?
Никола се замисли за момент, после изведнъж вдигна ръка към устата си.
— Да, да, имаше едно момиче, Мелани. Беше по-голяма от мен и не я познавах добре. Беше една от "готините" момичета, непослушните.
Ким затаи дъх.
— Да, сега си спомням и мънистата. Даваше ги на най-добрите си приятелки. Имаха си нещо като таен клуб.
Никола започна да кима.
— Да, точно така, бяха три. И всички носеха такива мъниста. Ким усети как стомахът й се свива. Можеше да се обзаложи, че и трите бяха избягали.
— Мамка му — каза Брайънт, когато влязоха в колата.
Ким имаше чувството, че всеки момент ще повърне.
— И ти ли си мислиш за същото?
— Ако си мислиш, че вероятно има заровен още един труп, значи да.
— Сега сложи едно "най" пред "вероятно" и ще попаднеш право в целта.
Ким закопча предпазния колан и се извърна към него.
— Записа им имената, нали?
Брайънт кимна и тя извади телефона си. Той направи същото.
— Две пропуснати обаждания и съобщение от Досън — каза тя.
— Моите са от Уди.
Всеки набра номера на гласовата си поща. Ким изслуша развълнувания глас на Досън и после изтри съобщението.
— Досън иска незабавно да се върна на местопрестъплението.
Брайънт се изхили.
— Уди иска по същото време да те върна обратно в управлението — и въпреки многобройните ти таланти, според мен все пак не можеш да бъдеш на две места едновременно.
Той се обърна към нея:
— Е, началство — точка А или точка Б?
Ким го погледна и вдигна едната си вежда.
— Да, и аз така си помислих.
Брайънт паркира колата на парчето оголена земя. Беше им отнело четиридесет минути да изминат дванадесетте километра от центъра на Бирмингам дотук.
Ким отвори вратата.
— Кажи на Досън, че сме тук, и виж дали всичко с него е наред.
— Тъй вярно, началство.
Тя притича до третата тента. Това тук заприличваше по-скоро на панаир със сергии, отколкото на местопрестъпление. Ким спря на входа. Обърна се и погледна надолу към третата къща в подножието на хълма и затворничката, която живееше вътре. Помаха с ръка, за всеки случай.
После влезе в тентата и Сърис се обърна да я погледне.
Ким надникна в изкопа.
— Къде се е дянала? — попита тя, без да се замисля, че не знаеше пола на трупа.
