Ким поклати глава. Не можеше. Той не беше дяволът. Беше нейният брат.
— Ще го довърша, кълна се. Ще го довърша.
От този момент нататък Ким трябваше винаги да бъде на една крачка пред майка си. През следващите години тя направи още няколко опита, но Ким винаги беше близо до Майки.
През деня носеше една значка в джоба си и се бодеше по ръката, за да бъде нащрек. Вечер гребваше пълни шепи от буркана с кафе и ги тъпчеше направо в устата си, смачквайки горчивите гранули по езика си.
Позволяваше си да заспи едва когато чуеше монотонното хъркане на майка си.
Понякога ги посещаваха от социалните служби. Някой изнурен държавен служител провеждаше десетминутна повърхностна оценка на психическото състояние на майка й; проверка, която тя някак си всеки път успяваше да премине.
Оттогава насам, Ким често се беше чудила колко ли нисък трябва да е бил допустимият резултат, за да ги оставят на грижите на майка им.
Няма признаци за употреба на кокаин — вярно.
Няма признаци родителят да залита или да е пиян — вярно.
По децата няма видими белези — вярно.
Една седмица след шестия си рожден ден Ким излезе от банята и видя брат си заключен за радиатора с белезници.
Ким с ужас погледна майка си и остана стъписана за няколко секунди. Това беше цялото време, необходимо на майка й. Ким усети как я сграбчи за косата откъм гърба. Завлече я до радиатора и я заключи за брат й.
— Ако трябва да се отърва от теб, за да се отърва от него, така да бъде.
Това бяха последните думи, които беше чула от устата на майка си.
До вечерта Ким беше успяла да провре десния си крак под леглото и да се добере до един пакет с пет маслени бисквити и половин бутилка кока-кола.
Два дни си беше казвала, че майка им ще се върне. Повтаряше си, че отново ще дойде един от редките моменти, в които съзнанието й се проясняваше, и те щяха да бъдат освободени.
На третия ден осъзна, че майка им няма да се върне, защото ги беше оставила да умрат. Вече имаха само две бисквити и няколко глътки кока-кола, затова Ким изцяло спря да се храни. Раздели всяка от последните бисквити на две половини, а после на още две, и така направи осем хапки за Майки.
На всеки няколко часа се опитваше да измъкне ръката си от белезниците, като всеки път съдираше кожата си по малко.
На края на петия ден бисквитите бяха свършили. В бутилката имаше една-единствена глътка кока-кола.
Майки обърна лицето си към нея; така слабо, така бледо.
— Кими, пак се напишках — прошепна той.
Тя го погледна в очите; изглеждаше толкова смутен от поредната локвичка сред мръсотията около тях. По детски невинният му поглед я накара да се засмее. Веднъж започнала да се смее, тя не можеше да спре. Въпреки че не знаеше защо, Майки се присъедини към нея, докато сълзите започнаха да се стичат по бузите им.
Щом сълзите спряха, тя го притисна до себе си. Защото вече знаеше. Прошепна в ухото му, че мама всеки момент ще им донесе нещо за хапване и просто да се държи. Целуна го по главата и му каза, че го обича.
Два часа по-късно той умря в ръцете й.
— Спи спокойно, мили Майки — прошепна тя, когато последният дъх напусна изтощеното му, крехко тяло.
Часове или дни по-късно се чу силен шум, после дойдоха хора. Много хора, твърде много. Те искаха да вземат Майки и тя беше твърде слаба, за да ги отблъсне. Трябваше да го пусне. Отново.
Четиринадесетте дни в болницата бяха мъглява смесица от тръбички, игли и бели престилки. Дните се сляха в едно.
Петнадесетият ден беше по-ясен. От болницата я отведоха в дома за изоставени деца. Дадоха й легло номер деветнадесет.
— Извинете, госпожице, добре ли сте? — чу се глас над нея.
Ким с почуда осъзна, че се беше свлякла по стената и седеше на земята.
Тя избърса сълзите и скочи на крака.
— Добре съм, благодаря, добре съм.
Шофьорът на линейката се поколеба за момент, после кимна и се отдалечи.
Ким остана на място и си пое дълбоко дъх в опит да разсее непоносимата скръб и да прибере спомените обратно в кутията им. Никога нямаше да си прости, че не беше успяла да спаси брат си.
Тя отключи каската от мотоциклета си. Отново беше изпълнена с ярост и решителност.
Не, нямаше да го позволи. Ким нямаше да предаде доверието на тези момичета, защото те все пак означаваха нещо за някого, мамка му. Означаваха нещо за нея — и още как.
Стейси се облегна назад в стола и се протегна. Мускулите на врата й пареха. Тя изви глава наляво, после надясно. Нещо изпука в дясната й плешка.
Шефката беше казала да се прибира вкъщи и тя възнамеряваше да направи точно това.
Затвори страницата във "Фейсбук" и прозореца на електронната си поща. Най-отгоре с удебелени букви все още се открояваха няколко непрочетени писма, но щеше да ги отвори в събота сутринта. Точно сега копнееше за една продължителна гореща вана със сапунени мехури, последвана от доставена вкъщи пица и някой епизод на "Истински съпруги", все едно кой.
Бръмченето на компютъра заглъхна и стаята потъна в тишина.
Стейси мушна краката си в обувките под бюрото. После облече сакото си и тръгна към вратата.
