Господи… колко ли сериозни бяха пораженията? Залитайки, той отиде до редицата умивалници и се погледна в дългото огледало над тях. Страхотно! Направо страхотно! Брадичката и устната му бяха започнали да се подуват.
Блейлок се приближи зад него и му подаде бутилка студена вода.
— Сложи си това.
Джон пое ледената бутилка и я допря до лицето си. После затвори очи, за да не му се налага да вижда нито себе си, нито червенокосия младеж зад гърба си.
— Искаш ли да кажа на Зейдист, че днес няма да участваш в тренировката?
Джон поклати глава.
— Сигурен ли си?
Пренебрегвайки въпроса на Блейлок, Джон му върна бутилката с вода и се запъти към тренировъчната зала. Напрегнати, останалите го последваха вкупом, трополейки по синия тепих, и се наредиха до него.
Зейдист се появи миг по-късно, хвърли поглед към лицето на Джон и се вбеси.
— Всички да протегнат ръце с дланите надолу — нареди той и мина покрай всекиго от тях, докато накрая спря пред Леш. — Кокалчетата ти изглеждат страхотно. Отиди до стената.
Леш прекоси залата с ленива стъпка, видимо доволен, че този път няма да тренира.
Зейдист се спря пред ръцете на Джон.
— Обърни ги.
Джон се подчини. За миг се възцари тишина, после Зейдист го улови за брадичката и го накара да вдигне глава.
— Виждаш ли двойно?
Джон поклати глава.
— Повдига ли ти се?
Джон поклати глава.
— Така боли ли? — Зейдист го потупа леко по челюстта.
Джон изкриви лице. После поклати глава.
— Лъжеш. Но точно това исках да чуя.
Зейдист направи крачка назад и се обърна към учениците:
— Обиколки. Двадесет. И всеки път, когато стигнете до своя съученик ето там, искам да направите по двадесет лицеви опори. Като в морската пехота. Хайде, размърдайте се!
Думите му бяха посрещнати от дружен стон.
— Да ви изглеждам като някой, на когото му пука какво си мислите? — Зейдист свирна през зъби. — Размърдайте се!
Джон се затича с останалите, като си мислеше, че им предстои дълга нощ. Поне Леш вече не изглеждаше толкова доволен от себе си… Четири часа по-късно се оказа, че Джон е бил прав. Когато тренировката свърши, те едва се държаха на крака. Зейдист не само че ги накара здравата да се изпотят, но и ги задържа по-дълго от обикновено. Много по-дълго. Проклетата тренировка беше толкова изтощителна, че когато най-после свърши, дори Джон нямаше сили да продължи да тренира сам. Вместо това отиде право в кабинета на Тор и рухна в стола му, без дори да си вземе душ.
Подви крака под себе си, с намерението да си отдъхне за няколко минути, преди да отиде да се изплакне…
Изведнъж вратата се отвори.
— Добре ли си? — попита Зейдист.
Джон кимна, без да го поглежда.
— Ще предложа Леш да бъде изключен от програмата.
Джон рязко се изправи и заклати енергично глава.
— Стига, Джон. Вече за втори път ти се нахвърля. Или забрави инцидента с нунчакуто преди няколко месеца?
Не, Джон не беше забравил. И все пак…
Тъй като искаше да каже твърде много неща, за да използва езика на знаците и да се надява Зейдист да разбере всичко, той взе бележника си и написа с особено четлив почерк:
„Ако го изхвърлите, другите ще ме сметнат за слабак. А нали един ден ще се бия рамо до рамо с тях. Как ще ми имат доверие, ако ме мислят за слабак?“
Подаде бележника на Зейдист, който го улови внимателно в широките си длани, наведе глава и като сбърчи вежди, зачете, а разкривените му от белега устни помръдваха едва-едва. Когато свърши, Зи подхвърли бележника на бюрото.
— Не ми харесва това малко копеле да те тормози, Джон. Не мога да го приема. Но ти имаш основание. Засега ще му дам изпитателен срок. Ала само още една такава изцепка, и ще изхвърчи.
Зейдист се насочи към тайния вход на тунела, отвеждащ до имението, и като хвърли поглед през рамо, добави:
— Чуй ме добре, Джон. Няма да допусна тренировките да се превърнат в побоища, така че не искам да си разчистваш сметките с копелето, въпреки че си го заслужава. Ти си гледай твоята работа и не пускай юмруците си в действие. Фюри и аз ще го държим под око вместо теб.
Джон извърна поглед, мислейки си как му се бе приискало да цапардоса Леш. Как все още му се искаше да го направи.
— Джон? Разбрахме ли се? Никакви разправии.
След продължителна пауза Джон най-сетне кимна. Надявайки се, че ще съумее да удържи на думата си.
Часове по-късно Бъч така се бе схванал, че му беше трудно да прецени къде свършва подът и къде започва задникът му. Беше прекарал целия ден седнал в коридора, до вратата на Мариса. Като куче, каквото всъщност беше.
Но не беше си загубил времето, защото беше обмислил много неща. Освен това, колкото и да му беше трудно, взе решение да се обади на сестра си Джойс, стисна зъби и й позвъни.
