У дома всичко си беше постарому. Очевидно семейството му в Южен Бостън все още не искаше да има нищо общо с него. Което изобщо не го тревожеше, тъй като отдавна бе свикнал. Беше му обаче неприятно за станалото с Мариса. Двамата с Хавърс очевидно бяха много близки, така че разривът им несъмнено беше истински удар за нея.
— Господарю?
Бъч вдигна поглед.
— Здрасти, Фриц.
— Нося ви онова, което пожелахте. Вярвам, че отговаря точно на изискванията ви, но ако греша, ще потърся друг.
— Сигурен съм, че е съвършен.
Бъч пое тежката торбичка, отвори я и изсипа съдържанието й в дланта си. Златният кръст, който изпадна отвътре, беше дълъг почти осем сантиметра, широк пет и дебел колкото пръст. Точно какъвто беше поръчал. Висеше на дълга златна верижка и Бъч доволно го окачи на шията си. Както и се бе надявал, веднага почувства осезаемата защита на тежкия метал върху гърдите си.
— Как е, господарю?
Бъч се усмихна на стария иконом и като разкопча ризата си, пъхна украшението отдолу. Усети как кръстът се плъзва по кожата му и ляга точно върху сърцето му.
— Точно както очаквах — съвършен е.
Сбръчканото лице на Фриц грейна и като се поклони още веднъж, той се отдалечи в мига, в който часовникът в другия край на коридора заби. Един, два… шест пъти.
Вратата насреща му се отвори и Мариса се появи на прага като видение. Очите му се замъглиха. След като бе прекарал толкова часове, мислейки за нея, сега му се стори нереална — с ефирната си рокля, сияйната златна аура на косата и това лице, което беше несекващ извор на красота, тя сякаш бе родена от отчаяното му въображение. Докато я съзерцаваше така, сърцето му я претвори в икона от католическото му детство, в Мадоната, носеща спасение и любов, чийто недостоен слуга бе той.
Бъч се надигна с мъка от пода и гръбнакът му изпука под тежестта му.
— Мариса.
По дяволите, всичките му чувства се бяха събрали там, в дрезгавия му глас — болката, тъгата, разкаянието. Мариса вдигна ръка.
— Всичко, което помолих да ти предадат снощи, беше истина. Беше ми приятно да бъда с теб. Всеки миг. Но не затова те накарах да си вървиш. Иска ми се да ти бях обяснила по-добре тогава. Затова трябва да поговорим.
— Знам. Само че имаш ли нещо против да отидем някъде другаде?
Защото той определено искаше да говорят на четири очи, а каквото и да казваше Мариса, Бъч беше сигурен, че тя предпочита да не остава насаме с него в спалнята си. Беше ужасно напрегната.
Тя кимна и двамата се запътиха към всекидневната в дъното на коридора. Докато вървяха, Бъч бе поразен от това, колко немощна изглеждаше Мариса. Движеше се бавно, сякаш не си чувстваше краката, освен това беше ужасно бледа, почти прозрачна от липсата на енергия.
Щом влязоха в прасковеножълтата стая, тя побърза да отиде до прозорците, по-далеч от него.
Гласът й, когато проговори, беше слаб като въздишка:
— Бъч, не съм сигурна как да го кажа…
— Знам какво става.
— Наистина ли?
— Да — увери я Бъч и тръгна към нея с протегнати ръце. — И бих направил всичко за теб…
— Не се приближавай — спря го Мариса и отстъпи назад. — Стой далеч от мен.
Бъч свали ръце.
— Трябва да се нахраниш, нали?
Очите й се разшириха.
— Откъде…
— Всичко е наред, скъпа — усмихна се Бъч нежно. — Всичко е съвсем наред. Говорих с Ви.
— Значи знаеш какво трябва да направя? И… нямаш нищо против?
Бъч поклати глава.
— Ни най-малко.
— О, слава на Скрайб Върджин! — Мариса се отпусна на един диван, сякаш коленете й внезапно бяха омекнали. — Така се боях, че ще се огорчиш. На мен също няма да ми е лесно, но това е единственият безопасен начин. А повече не мога да чакам. Трябва да го направя тази вечер.
Тя потупа дивана и Бъч с облекчение седна до нея и улови ръцете й в своите. Господи, колко бе студена!
— Наистина съм готов за това — каза той с надебелял от нетърпение глас и изведнъж усети, че изгаря от желание да отидат в стаята й. — Да вървим.
По лицето на Мариса се появи странно изражение.
— Искаш да гледаш?
Дъхът на Бъч секна.
— Да гледам?
— Аз… ъъъ… не съм много сигурна, че идеята е добра.
Когато най-сетне осъзна какво му казва Мариса, Бъч усети как изстива, сякаш вътрешностите му внезапно се бяха превърнали в лед.
— Какво искаш да кажеш с това „да гледам“?
— Докато аз съм с онзи, от чиято вена пия.
Внезапно Мариса се отдръпна — несъмнено уплашена от изражението, изписано на лицето му.
Или пък от ръмженето, което изведнъж се надигна в гърдите му.
— Другият мъж — бавно каза той, подреждайки късчетата информация по местата им. — Онзи, с когото ми каза, че се срещаш. Пила си от него.
Мариса бавно кимна.
— Да.
Бъч рязко се изправи.
— Често?
— Ами… четири или пет пъти.
— И, разбира се, той е аристократ.
— Ами, всъщност да.
— И от него би станал прекрасен, приемлив за обществото партньор, нали?
За разлика от някакъв си скапан човек!
— Бъч, в това няма нищо романтично. Кълна се.
Да, може би от нейна страна наистина беше така. Но Бъч не можеше да си представи, че някой мъж няма да иска да прави секс с нея. Копелето би трябвало да е импотентно или нещо такова.
