Споделена любов полностью

Ривендж се върна в своя ъгъл на дивана.

— Мариса, ела да живееш при мен. Искам да се грижа за теб.

В тишината, която последва думите му, Ривендж се замисли за мястото, където Мариса бе отседнала… и предположи, че мъжът, когото тя желаеше, сигурно живее там.

— Все още си влюбена в Рот, нали?

Мариса отвори очи.

— Какво?

— Каза, че не можеш да се храниш от мъжа, когото желаеш. Сега, когато Рот е обвързан…

— Не е той.

— Тогава Фюри? С неговия обет за безбрачие…

— Не. И просто… просто не мога да говоря за това, ако нямаш нищо против.

При тези думи Мариса сведе поглед към кърпичката в ръцете си и добави:

— Ривендж, много бих искала да остана сама за малко. Може ли да поседя тук за известно време? Сама?

Макар да не беше свикнал да го отпращат, особено когато се намираше на своя територия, Ривендж беше готов да прояви снизхождение към нея.

— Остани колкото искаш, тали. Просто затвори плъзгащата се врата, когато си тръгваш. Аз ще се погрижа за алармата, след като си отидеш.

Той си облече сакото, като остави вратовръзката разхлабена, а яката на ризата — разкопчана, защото следите от ухапването на Мариса бяха прекалено болезнени, за да ги покрие. Не че Ривендж имаше нещо против, ни най-малко.

— Толкова си добър с мен — промълви тя, без да вдига поглед от обувките му.

— Не, не съм.

— Как можеш да кажеш такова нещо! Никога не искаш нищо в замяна…

— Мариса, погледни ме. Погледни ме.

О, Скрайб Върджин, колко бе красива! Особено с неговата кръв в тялото си.

— Не се заблуждавай — продължи той. — Все още искам да станеш моя шелан. Искам те гола в леглото си. Искам моето дете да расте в утробата ти. Искам… да, искам всичко това и много повече от теб. Не ти помагам, защото съм добър, правя го, за да вляза под кожата ти. Правя го, защото се надявам някога, по някакъв начин, да получа онова, което наистина искам от теб.

Очите на Мариса се разшириха и Ривендж предпочете да задържи останалото за себе си. Нямаше смисъл да обявява на всеослушание, че симпатът в него копнее да пропълзи в главата й и да си присвои всяко чувство, което тя бе изпитвала през живота си. Нито пък да й признава, че сексът с него би бил… твърде сложен.

Ах, какъв извор на наслада само беше неговата природа! И неговата аномалия.

— Но държа да знаеш едно, Мариса. Никога няма да те принудя да направиш нещо, което не искаш.

Освен това Хекс най-вероятно беше права. Наистина беше най-добре такива като тях да бъдат сами. Дори ако симпатите не бяха обект на дискриминация и ако можеха да се обвързват като нормалните, пак не би трябвало да бъдат с онези, които бяха безсилни срещу тъмната им страна.

Ривендж облече дълго до глезените самурено палто.

— Този твой мъж… добре ще направи да се вземе в ръце. Истинска лудост е да не желае толкова достойна жена като теб.

Рив си взе бастуна и се запъти към вратата.

— Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

Когато влезе в „Зироу Сам“, Бъч се насочи право към масата на Братството и свали шлифера си „Акваскутум“. Щеше да поостане, което всъщност не беше нищо ново. По дяволите, май щеше да е най-добре да си опъне една палатка и направо да се нанесе тук.

Когато сервитьорката пристигна с чаша уиски, той попита:

— Защо просто не ми донесеш бутилката?

— Съжалявам, не мога.

— Добре, ела тук.

При тези думи Бъч й даде знак да се приближи и когато тя го стори, постави банкнота от сто долара върху подноса й.

— Това е за теб. Искам да се погрижиш да не оставам на сухо.

— Дадено.

Когато остана сам, Бъч вдигна ръка към врата си и прокара пръсти по следите от ухапване, като се опитваше да не си представя как Мариса прави същото с някой друг. С някой аристократ. Някое копеле със синя кръв, с което да се мери, би било, като да сравнява платина с тенеке. О, господи!

Започна да си повтаря казаното от Ви като мантра. Че не е задължително да е сексуално. Че това е просто биологичен императив. Без възможност за личен избор. Че не е нужно да е сексуално. Надяваше се, че ако си го повтаря достатъчно дълго, ще се успокои дотолкова, че да приеме необходимостта от онова, което Мариса трябваше да стори. Тя не го правеше, за да го нарани. Беше също толкова разстроена, колкото и той…

Образът на голото й тяло изпълни съзнанието му и той си представи как друг мъж милва гърдите й. Как устните на друг мъж покриват кожата й с целувки. Как друг мъж й отнема девствеността, докато я храни, а коравото му тяло се движи върху нея, вътре в нея.

И през цялото време тя пиеше ли, пиеше, докато не утоли жаждата си и не се засити.

Задоволена. От друг.

Бъч пресуши двойното си уиски на един дъх.

Щеше да полудее. Щеше да се пръсне, вътрешностите му щяха да се разпилеят по пода, органите му щяха да бъдат стъпкани от обувките на останалите посетители, заедно със салфетките и касовите бележки, изпопадали по земята.

Сервитьорката, Бог да я поживи, веднага се появи с още скоч.

Бъч надигна втората чаша и си каза: „Вземи се в ръце, О’Нийл, и запази поне мъничко достойнство. Имай вяра в нея. Тя никога не би преспала с друг мъж. Никога“.

Но сексът бе само част от всичко това.