Докато пресушаваше питието си, Бъч осъзна, че кошмарът не свършва дотук. Мариса щеше да има нужда от редовни хранения, нали така? Щеше да им се наложи да преживяват този ужас отново и отново.
По дяволите. Щеше му се да вярва, че е достатъчно зрял, за да се справи с това, но в крайна сметка собственическото му чувство се оказа по-силно. Следващия път, когато Мариса трябваше да се нахрани, всичко щеше да свърши по същия начин — тя щеше да отиде в ръцете на друг, а той щеше да се напие в бара, сам и готов да се обеси. Но всеки следващ път щеше да става все по-лошо и по-лошо. Обичаше я толкова много, толкова силно, че щеше да погуби и двамата и това нямаше да отнеме много време.
Пък и какво ли бъдеще ги очакваше? Както се наливаше с уиски напоследък, черният му дроб надали щеше да изкара повече от десет години, а вампирите живееха векове. Той щеше да е просто бележка под линия в историята на нейния дълъг живот, дупка на пътя, водещ към истинския, достоен за нея партньор, онзи, от когото щеше да получи всичко, от което се нуждаеше.
Когато сервитьорката му донесе третия двоен скоч, Бъч й даде знак да изчака, пресуши го и й подаде чашата.
Докато тя се връщаше от бара с четвъртото уиски, русолявият дребосък с дебелия портфейл, който се бе настанил през две маси от Бъч заедно с трите си яки, подобни на телохранители приятелчета, започна да маха с ръка, за да привлече вниманието й.
Това проклето хлапе май беше тук всяка вечер. Или просто беше толкова противно, че на Бъч му се струваше така.
— Хей! — провикна се то. — Искаме да поръчаме. Размърдай си задника!
— Ще дойда след минутка — отвърна сервитьорката.
— Веднага — грубо нареди копелето. — Не след малко.
— Няма да се бавя — измърмори тя на Бъч и тръгна към масата на нахалниците.
Той наблюдаваше как кучият син и приятелчетата му се държат арогантно с нея. Безочливи задници с големи усти и голямо самочувствие, и четиримата. И нямаше да станат по-добри с напредването на вечерта.
Нито пък Бъч.
— Виждаш ми се малко агресивен, Бъч О’Нийл.
Бъч здраво стисна очи. Когато отново ги отвори, жената вампир с мъжка прическа и мъжка фигура, все още стоеше пред него.
— Ще ни създаваш ли неприятности тази вечер, Бъч О’Нийл?
Щеше му се тя да престане да повтаря името му.
— Не, нали знаеш колко съм добър.
В очите й проблеснаха еротични пламъчета.
— О, знам го и още как. Но да си говорим сериозно. Ще ни създаваш ли неприятности тази вечер?
— Не.
Тя го изгледа продължително. После се усмихна лекичко.
— Е… аз все пак ще те държа под око. Не го забравяй.
Джойс О’Нийл Рафърти посрещна съпруга си на прага с бебето в ръце и сърдито изражение на лицето. Докато Майк стоеше на изтривалката, умората му след двойната смяна личеше съвсем ясно, но на Джойс изобщо не й пукаше.
— Днес се обади брат ми. Бъч. Казал си му за кръщенето, нали?
Майк целуна малкия Шон, но дори и не помисли да опита същото със съпругата си.
— Хайде де, миличка…
— Това не е твоя работа!
Майк затвори вратата след себе си.
— Защо го мразите толкова много?
— Нямам намерение да го обсъждам с теб.
Докато тя се отдалечаваше сърдито, Майк каза:
— Не той уби сестра ти, Джо. Беше само на дванайсет. Какво е можел да направи?
Джойс намести бебето в ръцете си и отговори, без да се обръща:
— Не става въпрос за Джейни. Бъч обърна гръб на семейството си още преди години. Изборът си беше негов и нямаше нищо общо със случилото се.
— А дали вие първи не му обърнахте гръб?
Джойс му хвърли ядосан поглед през рамо.
— Защо го защитаваш?
— Той ми беше приятел. Преди да се запозная с теб и да се оженим, той ми беше приятел.
— Страхотен приятел, няма що. Кога за последен път си го чувал?
— Няма значение. Когато го познавах, той беше добър с мен.
— Ужасно си мекушав, знаеш ли! — Джойс се запъти към стълбите. — Отивам да нахраня Шон. Вечерята ти е в хладилника.
Тя се качи на втория етаж и като хвърли свиреп поглед към кръста, който висеше в коридора, му обърна гръб. Влезе в стаята на Шон и се отпусна в люлеещия се стол до креватчето му, след това заголи гръдта си и постави сина си върху нея. Шон веднага я засмука, стискайки в юмруче плътта, докосваща лицето му. Топлото му пухкаво телце пращеше от здраве, дългите му мигли тъмнееха върху розовите бузки.
Джойс си пое дълбоко дъх, после още веднъж и още веднъж.
По дяволите. Чувстваше се гузна, задето се беше разкрещяла. Както и задето бе обърнала гръб на кръста на Спасителя. Каза молитвата „Аве Мария“ и се опита да се успокои, като преброи съвършените пръстчета на краката на Шон.
Господи… щеше да умре, ако с него се случеше нещо. Сърцето й просто нямаше да бие по същия начин. Как го бе понесла майка й? Как бе успяла да преживее загубата на едно от децата си?
Всъщност — на две от децата си, не беше ли така? Първо Джейни, а после и Бъч. Слава на бога, че умът й бе започнал да й изневерява. Това, че не помнеше нищо, трябва да беше истинска благословия.
