Ван го последва и докато прекосяваха подземния гараж, си каза, че реакцията на господин Х. беше адски дразнеща. Двубоя си го биваше и той го бе спечелил. Щеше му се да се порадва на победата си.
В напрегнато мълчание те се отправиха към минивана, който беше паркиран на няколко пресечки от мястото. Докато вървяха, Ван си избърса лицето с една кърпа, като се мъчеше да не изругае. Когато стигнаха колата, Хавиер седна зад волана.
— Къде отиваме? — попита Ван и се качи до него.
Без да отговори, Хавиер подкара колата и Ван се загледа навън, чудейки се как ли ще успее да се измъкне от него. Нямаше да е никак лесно, предположи той.
Минаха покрай един строящ се небостъргач и Ван се загледа в работниците от нощната смяна. На светлината на електрически лампи, те бяха плъзнали по цялата сграда, досущ като мравки и Ван усети, че им завижда, колкото и да беше ненавиждал работата, която те вършеха. Ако все още бе един от тях, нямаше да му се налага да търпи шибаното отношение на господин Х.
Без сам да е сигурен защо, Ван вдигна дясната си ръка и се загледа в липсващото кутре, спомняйки си как се бе случило. Беше адски глупаво. Работеше на един строеж и за да свърши по-бързо с дъските, които режеше, реши да свали предпазителите на циркулярния трион. Едно мимолетно разсейване и пръстът му полетя високо във въздуха, а кръвта му оплиска всичко наоколо — и него, и триона, и земята под краката му. Червена кръв, не черна.
Ван сложи ръка на гърдите си и не почувства нищо. Тревога полази по врата му, като паяк, плъпнал под яката му, и той погледна Хавиер, единствения източник на информация, с който разполагаше.
— Живи ли сме?
— Не.
— И все пак преди малко убих един от нас, нали? Значи трябва да сме живи.
Хавиер му хвърли бърз поглед.
— Повярвай ми, не сме живи.
— Тогава какво се случи с него?
Изтощение припламна в бледите безжизнени очи с увиснали клепачи и на Ван изведнъж му се стори, че Хавиер е на поне милион години.
— Какво се случи с него, господин Х.?
Ала водачът на
Когато се материализира на терасата на Ривендж, Мариса едва се държеше на краката си. Тя залитна към плъзгащата се врата в мига, в който Ривендж я отвори широко.
— Мариса, мили боже!
Той обви ръка около тялото й и й помогна да влезе.
Надвита от жаждата за кръв, Мариса го сграбчи за раменете. Толкова беше гладна, че едва се сдържа да не забие зъби в него още там. За да не му разкъса гърлото, тя се отскубна от ръцете му, но той я улови и я обърна към себе си.
— Ела тук! — нареди той и само дето не я хвърли върху дивана. — Всеки момент ще изпаднеш в шок.
Когато се свлече на купчинка върху възглавниците, Мариса трябваше да признае, че Ривендж е прав. Трудно й беше да запази равновесие, главата й се въртеше, ръцете и краката й бяха изтръпнали. Стомахът й беше празна, стържеща яма, вампирските й зъби пулсираха, гърлото й беше сухо като зимен студ и горещо като августовски ден.
Но когато Ривендж рязко махна вратовръзката и разкопча ризата си, Мариса промълви:
— Не от врата ти. Не мога да го понеса… не от…
— Вече е твърде късно, за да пиеш от китката. Няма да успееш да вземеш достатъчно, а не разполагаме с никакво време.
Сякаш в потвърждение на думите му, очите й се замъглиха и тъмата на припадъка започна да забулва ума й. Ривендж изруга, после Мариса усети как я притегля върху себе си, как притиска лицето й в гърлото си и…
Физиологията надделя — Мариса заби зъби в плътта му толкова силно, че той подскочи, и засмука жадно, тласкана единствено от сляп инстинкт. С могъщ рев силата му нахлу в нея, разля се из тялото й и й възвърна живота.
Докато Мариса преглъщаше отчаяно, от очите й се ронеха сълзи, така гъсти, както и кръвта на Ривендж.
Ривендж нежно придържаше Мариса, ненавиждайки глада, който я измъчваше по този начин. Та тя беше толкова крехка и деликатна! За нищо на света не би трябвало да се намира в такова отчайващо състояние! Той прокара ръце по изящния й гръб, опитвайки се да я успокои, и докато тя ридаеше тихичко, усети как го обзема ярост. Исусе, какво не беше наред с онзи мъж, по когото тя толкова си падаше? Как можеше да я кара да ходи при друг?
Десет минути по-късно Мариса вдигна глава. По долната й устна имаше капчици кръв и Ривендж трябваше да сграбчи облегалката на дивана с всичка сила, за да не се наведе напред и да я оближе.
Заситена и грациозна, но с лице, набраздено от сълзи, Мариса се облегна на кожените възглавници в другия край на дивана и обви тънките си ръце около тялото си. Тя затвори очи и Ривендж загледа как мокрите й бузи постепенно възвръщат цвета си.
Господи, каква коса имаше само! Беше великолепна. Съвършена. Ривендж копнееше да е гол, без никакви лекарства във вените си и корав като камък и тези дълги, руси вълни да се разлеят по тялото му. А ако не можеше да има всичко това, искаше поне да я целуне. Тук и сега.
Вместо това той посегна към сакото си, извади носна кърпичка и се наведе над нея. Тя подскочи, когато той се опита да избърше сълзите й, и побърза да вземе ленената кърпичка от ръцете му.
