Угедай бавно издиша. Често си беше мислил, че няма да доживее да види града си в този ден. Косата му беше намазана и вързана на опашка. Делът му бе прост, тъмносин, без никакви претенциозни украси. Носеше го препасан над гамашите и меките ботуши от овча кожа. Докосна бащиния си меч на кръста си, за да намери утеха в него.
В същото време изпитваше раздразнение заради избора, който му бе оставил баща му. Ако Джучи бе станал хан, това щеше да установи правото на първородния. Вместо това великият хан бе посочил за свой наследник Угедай, третия от четиримата си синове. В сянката на този човек потомството на самия Угедай можеше да завехне. Не можеше да очаква народът просто да приеме най-големия му син Гуюк за хан след него. Кръвта на Чингис течеше във вените на повече от двадесет души, а Чагатай бе само един от по-опасните от тях. Угедай се боеше за сина си в тази плетеница от бодли и зъби. Но пък Гуюк беше оцелял досега и това може би показваше, че бащата небе е благосклонен към него. Угедай пое бавно дъх и каза на слугата си:
— Готов съм, Барас агур. Стой зад мен!
Закрачи към набиращото сила море от гласове и излезе на балкона от полиран дъб. Барабанчиците му известиха появата му и воините от гвардейския му туман изреваха и удариха броните си — трясък, който можеше да се чуе в целия град. Угедай се усмихна на тълпата и зае мястото си в огромния амфитеатър. Жена му Торогене седна до него, а Барас агур се засуети с гънките на дзинската й рокля. Угедай се пресегна към нея, скрит от погледите на множеството. Тя хвана ръката му и я стисна. Бяха преживели две години интриги, отрови, покушения срещу живота им, а накрая и открит бунт. И бяха оцелели.
Тълпата търпеливо изчака победилите в първите две състезания борци да заемат местата си в центъра под Угедай. Двеста петдесет и шестима мъже се разделиха на двойки, готови за последната си борба за деня. Зрителите по редовете наддаваха: викаха и залагаха дървени жетони и дори печатани дзински пари. Можеше да се залага на всичко и целият народ се възползваше от това. Слабите и ранените, възрастните и онези без късмет вече бяха извън играта. Бяха останали най-силните и най-бързите, които почитаха бойното изкуство повече от всичко друго. Това бе държавата и творението на баща му, неговата
Гуюк излезе на балкона и Угедай се обърна. Сърцето му се сви от гордостта и мъката, които изпитваше всеки път, когато поглеждаше младежа. Гуюк беше висок и хубав, способен да командва мингхан или дори туман — в мирно време. Но му липсваше искрата на тактическото мислене и онази неуловима връзка с хората, която би ги накарала да го последват и в ада. Във всяко отношение беше посредствен командир и все още не си бе взел нито една жена, сякаш продължаването на собствената му ханска линия не означаваше нищо за него. Това, че приличаше на Чингис в лице и очи, само правеше слабостта му още по-трудно поносима за Угедай. Имаше моменти, в които той изобщо не можеше да разбере сина си.
Гуюк се поклони елегантно на родителите си, зае мястото си и загледа в захлас събралото се множество. Не беше усетил почти нищо от борбата в двореца. Беше се барикадирал в една стая с двама приятели и неколцина слуги, но никой не беше отишъл в онази част на двореца. Както изглежда, бяха се напили до безсъзнание. Въпреки облекчението на Угедай да го види жив и здрав, всичко това в общи линии означаваше, че никой не смята сина му за достатъчно важен, че да бъде убит.
Темуге профуча зад балкона, почти скрит от рояка си вестоносци и писари. Угедай го чу да раздава заповеди със сприхавия си глас и си позволи да се ухили при спомена за разговора с чичо си преди седмици. Въпреки страховете на стария глупак, Угедай беше победил. Напомни си да предложи още веднъж библиотеките на Каракорум на Темуге, веднага щом празникът свърши.
Слънцето залязваше и летният здрач постепенно потопи големия овал в сиво. Поради ниските градски стени огромната постройка не можеше да се види от тревното море отвън. Скоро обаче щяха да пламнат хиляди факли и целият народ в степта щеше да види заревото. Угедай очакваше с нетърпение този момент — видимия сигнал, че е хан. Това също щеше да означава, че Каракорум най-сетне е завършен — ако не се брояха кървавите петна, които чакаха дъжд. Може би това също беше подобаващо.
Далеч долу Темуге даде знак на съдиите. След кратка песен, посветена на майката земя, съдиите надуха рогове и борците се вкопчиха един в друг. За някои всичко свърши още в първия миг, както бе с противника на Баабгай. За други схватката се превърна в изпитание на издръжливостта и те дишаха тежко, напъваха се и се потяха.
Угедай знаеше, че Темуге е планирал събитията до най-малката подробност. Запита се разсеяно дали чичо му е успял да се справи с целия празник без никакви пропуски. Все пак хората му бяха воини и пастири, а не овце.
