Погледна към края на масата, покрай Чагатай, Субодай и чичовците си към Бату, който беше спечелил конното надбягване. Бату още сияеше от новината, че ще води десет хиляди воини. Угедай се усмихна и му кимна. Беше поставил добри мъже в новия туман — опитни воини, който можеха да напътстват Бату, докато се учи. Бе направил всичко по силите си да почете паметта на Джучи, да поправи греховете на Чингис и Субодай. В лице и по държане младежът много приличаше на Джучи на младини и често, когато го погледнеше, Угедай почти забравяше, че брат му е умрял преди години. Изпитваше болка всеки път, когато станеше така.
Срещу Бату седеше Гуюк и се взираше в някаква точка. Угедай не беше разчупил студената резервираност на сина си след разговора им в градината. Сега, докато седяха на масата, му се прииска Гуюк да имаше поне половината огън, горящ в момчето на Джучи. Бату сигурно изгаряше от жажда да се докаже, но седеше като монголски воин, мълчалив и бдителен, изпълнен с гордост и самоувереност. Угедай не виждаше никакъв признак, че младежът се чувства застрашен в тази компания, дори сред всепризнати водачи като Чагатай, Субодай, Джебе и Джелме. Кръвта на Чингис течеше във вените на мнозина от присъстващите тук и в техните синове и дъщери. Родът бе плодовит и силен. Синът му щеше да се научи да бъде мъж при големия преход, Угедай бе сигурен в това. Началото беше добро.
— Вече се разраснахме отвъд племената, които познаваше баща ми, отвъд единствения лагер, пътуващ из степите. — Угедай млъкна за момент и се усмихна. — Твърде много сме, за да пасем на едно място.
Използва думите, които племенните водачи изричаха от хиляди години, когато дойдеше време да се преместят. Някои от присъстващите кимнаха машинално, а Чагатай тупна с юмрук по масата в знак на одобрение.
— Не всички мечти на баща ми се сбъднаха, макар че той мечтаеше за орли. Той би одобрил брат ми Чагатай да управлява като хан в Хорезъм.
Понечи да продължи, но Джелме се пресегна и тупна Чагатай по гърба, след което последва одобрителен хор за сина на Чингис. Субодай сведе мълчаливо глава, но дори той не възрази срещу похвалата.
Щом шумът утихна, Угедай продължи:
— Той би одобрил свещената родина да премине в ръцете на брат ми Толуй.
Този път Субодай се пресегна да стисне рамото на младия мъж и го разтресе леко, за да покаже задоволството си. Толуй грейна. Знаеше какво предстои, но да го чуе бе много по-радостно. На него се падаха планините, в които народът им бе бродил хиляди години, чудесните зелени равнини, където се бе родил дядо им Есугей. Сорхатани и синовете му щяха да бъдат щастливи там, щяха да живеят в безопасност и да станат силни.
— А ти, братко? — попита Чагатай. — Ти къде ще се установиш?
— Тук, в Каракорум — отвърна Угедай. — Това е моята столица, макар че все още няма да се установявам в нея. Преди две години изпратих мъже и жени да научат повече за света. Приех учени на исляма и свещеници на Христа. Вече зная за градове, в които робините вървят с голи гърди, а златото е изобилно като глината.
Усмихна се, като си представи тези картини, но после изражението му стана сурово. Погледът му намери Гуюк, спря се върху него и той продължи:
— Онези, които не могат да завладяват, трябва да прегънат коляно. Трябва да намерят сила или да служат на онези от нас, които я имат. Вие сте моите военачалници. Ще ви изпратя по света — моите ловни кучета, моите вълци с железни зъби. Когато някой град затвори портите си от страх, ще го унищожите. Когато строят пътища и стени, ще ги прерязвате, няма да оставяте камък върху камък. Когато човек вдигне меч или лък срещу хората ви, ще го обесите на първото дърво. Не забравяйте Каракорум, докато пътувате. Този бял град е сърцето на държавата, но вие сте дясната й ръка, горящата дамга. Намерете ми нови земи, военачалници мои. Прорежете нови пътища. Накарайте жените им да изплачат море от сълзи и аз ще го изпия.
Онзи, който контролира центъра, контролира света.
Дворцовите градини на Каракорум още бяха млади. Дзинските градинари бяха направили всичко по силите си, но на някои растения и дървета им бяха нужни десетилетия, за да се покажат в пълното си великолепие.
