— Мама почина в деня след като написа това писмо — тихо каза Анджелина.
Не бях в състояние да ѝ отговоря.
Представих си Даян в болничното легло. Добре че не знаех как е изглеждала тогава. Онази Даян, която помнех, беше само няколко години по-голяма от Анджелина, която в момента стоеше пред мен.
Вероятно ме е обичала. Но не достатъчно.
Прочистих си гърлото, за да не може тъгата ми да си проличи в гласа ми.
— Чела ли си писмото? — попитах аз.
— Разбира се, че не. Мама го написа на теб.
— Разочарована ли си?
— От какво?
— Научи, че може би аз съм баща ти. Едновременно с това изгуби мъжа, когото си мислела за свой баща.
— Странно е. Наистина странно. Но да ти кажа, никога не съм била близка с него. Татко — съжалявам, все още го приемам за свой баща — винаги бе много зает. Беше бизнесмен, който се интересуваше повече от фирмата си и социалните събития, на които щеше да присъства, отколкото от мен и мама. Не бях много голяма, когато двамата се разведоха. Не ми е липсвал. И той като мен чувстваше уикендите, които прекарвахме заедно, като задължение. Винаги изпитвах облекчение, когато ме откарваше у дома неделя следобед.
— Независимо от това сигурно си се шокирала, когато си разбрала за… мен.
— Когато мама ми каза истината, много неща си дойдоха на мястото. Най-много от всичко на света исках да се запозная с теб. Бях чела за теб, а мама ми беше разказвала това-онова през годините, но все пак… Изведнъж ти вече беше моят баща, а не само известен археолог.
— Ти ли се погрижи от МНД да ме поканят на погребението?
— Помолих чичо Уилям да ти каже. И да ти запази стая в един хотел, в който работи моя приятелка.
— Тя ли прерови вещите ми?
— Аз бях. Съжалявам. Не исках да душа наоколо. Или може би исках. Все пак това направих. Приятелката ми ми отключи. Исках само да се опитам да те опозная. Да разбера що за човек си. Затова започнах да те шпионирам. Най-вече за да те наблюдавам. Да се докосна до теб. Да се подготвя малко. — Тук гласът ѝ изневери. —
— Ела — подканих я аз.
Тя колебливо заобиколи саркофага. Противно на нервния ми характер, свенливостта ми и всичко, което ме определяше, я придърпах към себе си и я прегърнах.
Отначало усетих, че е вдървена и не знае какво да направи. Скоро обаче се отпусна.
— Никога досега не съм бил баща — споделих ѝ аз.
Тя се разплака и отново се притисна към мен. Сякаш цяла вечност стояхме така, прегърнати. Баща и дъщеря. Накрая сякаш аз станах нейно продължение и обратно. Въпреки всичко се познавахме само от няколко минути. Пуснахме се. Тя ме погледна свенливо.
— Не можем да стоим тук цяла вечер — напомних ѝ аз.
Тя учудено се огледа, сякаш едва сега осъзнаваше, че сме в погребална камера — криптата на самия Пилат Понтийски.
Петнайсет минути по-късно седяхме на една маса на тротоара в кафене на площада долу в селото. Тя си беше поръчала диетична „Кока-Кола“ с лед. Залезът придаваше на небето на запад леко червеникаво сияние. Из въздуха се носеше сладкото ухание на люляк. Говорехме си от известно време. За майка ѝ. За мен. За връзката ни онова лято преди цял един живот. Но най-вече за нея. Анджелина. Моята дъщеря. За живота ѝ и за това що за човек беше. Не споменахме бъдещето. Много въпроси бяха твърде големи.
— Не знаех как да се свържа с теб — призна ми тя. — Мама каза, че си малко скептичен по природа.
Срещнах погледа ѝ. „Страхувала си се да не те отхвърля — помислих си аз. — Толкова много приличаш на мен. Не знаеш дали си желана.“
Очите ѝ се насълзиха.
— Чела съм за теб. Знам, че обичаш шифри, ребуси и подобни неща. Така че реших, че ще откликнеш, ако направя нещата малко по-мистериозни.
Не се сдържах и се усмихнах. Най-накрая проумях всичко. Анджелина ми е изпращала ребусите, анаграмите и снимките. Нервно си прочистих гърлото и инстинктивно започнах да се държа като професор.
— Ти ми изпрати всичките онези странни съобщения.
Тя едновременно се изкиска и изчерви.
— За да разбера, че си ми дъщеря ли? — объркано попитах аз.
— Исках само да осъзнаеш, че Даян ти е родила дъщеря.
Някъде излая куче. Наблюдавах как една старица се клатушка през площада с мрежеста пазарска чанта в ръка.
— Но, Анджелина, нито един от ребусите и анаграмите не намекваше такова нещо.
— Напротив! Всички го намекваха.
— Опита се да ми разкриеш коя си чрез препратки към разследването ли?
— Разследване?
— Да? Убийството на Самуел Рицо. Изчезналото писмо.
— А?
— Постепенно успях да разгадая шифрите. Или поне някои от тях.
Анджелина ме погледна объркано.
— В нито един от шифрите не ставаше въпрос за разследването. Или за Рицо. Камо ли пък за пергаментите. Наистина ли си помислил това? Не, не. Не това беше контекстът им.
— Тогава за какво ставаше въпрос в тях?
— За теб и мама. А в някои — ами, за мен.
— За мен и Даян? И за теб?
Меката вечерна светлина леко осветяваше лицето ѝ. Виждах все повече от Даян у нея. Очите, носа, устните. Погледа. Фактите.
— Откъде да започна? — попита тя.
